Дейвид Едингс - Последната битка

Единствената компания на императора беше една не съвсем пораснала котка, обикновено шарено животно с несъразмерно дълги крака, типични за малките котета. Докато Закат гледаше отнесено в пространството, младата котка дебнеше едно парче смачкан пергамент.

Когато принцеса Се’недра и спътниците й бяха въведени в павилиона, Закат, седнал на нисък мек диван, вдигна ръка, за да не шумят. Очите му продължиха да следят всяко движение на котката.

— Тя ловува — измърмори императорът с глух глас.

Котката припълзя до нарочената жертва, сви се и изправи задните си крака нервно, задницата й се движеше нагоре-надолу, опашката се полюшваше. После скочи върху пергамента. Топчето изшумя и тя подскочи изплашено. Удари го с една лапа и внезапно откри нова игра, търкулна го напред, като лекичко го побутваше, и заподскача след него.

Закат се усмихна тъжно.

— Млада котка — каза той. — Има да учи още много.

Изправи се грациозно и се поклони на Се’недра.

— Ваше императорско величество — поздрави я той официално.

Гласът му беше ясен, но звучеше някак глухо.

— Ваше императорско величество — отвърна му Се’недра като на свой ред се поклони.

— Моля ви, добри човече — обърна се Закат към Дурник, който придържаше все още замаяната Поулгара, — нека дамата полегне тук.

И посочи дивана.

— Ще изпратя да повикат лекарите ми да я прегледат и да се погрижат за неразположението й.

— Ваше величество е много любезен — изрече Се’недра задължителната реплика, но очите й изучаваха Закат, за да открият някакъв знак за истинските му намерения. — Изненадващо е да те посрещнат толкова любезно, особено при дадените обстоятелства.

Той се усмихна отново, доста учудено.

— И разбира се, всички малореанци трябва да се превърнат в развилнели се фанатици като мургите. За любезност и дума не може да става, така ли?

— Имаме много малко информация за Малореа и нейния народ — отвърна принцесата. — Не знаех какво да очаквам.

— Това е изненадващо — отбеляза императорът. — Аз имам много информация за баща ви и за алорнските ви приятели.

— Ваше величество разполага с помощта на кролимите при събирането на информация — каза Се’недра, — докато ние трябва да разчитаме на обикновени хора.

— Обикновено надценяват кролимите, принцесо. Те са лоялни на първо място към Торак, после идва моят ред. Казват ми само това, което искат да ми кажат, въпреки че периодично успявам да измъкна допълнителна информация от някой от тях. Това помага на другите да бъдат откровени с мен.

В павилиона влезе един прислужник, падна на колене и притисна глава в килима.

— Да? — каза Закат.

— Ваше императорско величество заповяда да доведем краля на Тул — отвърна прислужникът.

— А, да. Бях забравил. Моля, извинете ме за момент, принцесо. Нещо дребно, което изисква моето внимание. Моля, настанете се удобно с приятелите си.

Погледна критично доспехите на Се’недра и отбеляза:

— След вечеря ще наредя на жените от моето домакинство да се погрижат за по-удобни дрехи за вас и за лейди Поулгара. Детето има ли нужда от нещо?

Той погледна любопитно Задача, който наблюдаваше котката.

— Не, благодаря, ваше величество — отвърна Се’недра. Умът й работеше бързо. Възможно беше да се справи с този възпитан джентълмен с изискани обноски по-лесно, отколкото беше очаквала.

— Доведете краля на Тул — нареди Закат и изморено разтърка очи.

— Веднага, ваше величество — отвърна прислужникът, изправи се и напусна павилиона, без да се обръща към вратата, наведен в дълбок поклон.

Гедел, кралят на Мишрак ак Тул, беше набит мъж с дълга пепелява коса. Лицето му беше пребледняло и той трепереше силно.

— В-в-ваше императорско величество — изрече той заеквайки.

— Забрави да се поклониш, Гедел — кротко му напомни Закат.

Един от малореанските пазачи заби юмрук в стомаха на Гедел и кралят на Тул повтори поздрава, този път с поклон.

— Така е много по-добре — каза одобрително Закат. — Повиках те във връзка с някои обезпокояващи новини, които получих от бойното поле, Гедел. Моите командири ме информираха, че войската ти не се е държала добре по време на действията при Тул Марду. Аз не съм войник, но ми се струва, че твоите хора са могли да атакуват поне веднъж мимбратските рицари преди да избягат. Докладваха ми обаче, че не са го направили. Имаш ли някакво обяснение за това?

Гедел започна да плаче и да бърбори неразбрано.

— И аз така си мислех, че нямаш — каза Закат. — От опит знам, че когато хората не правят това, което се очаква от тях, става дума за лошо водачество. Изглежда, не си насърчил достатъчно войните си да проявят смелост. Това е сериозна грешка от твоя страна, Гедел.