Дейвид Едингс - Последната битка

— Това може би ще се промени, когато Анхег започне да потопява корабите с войската му — отвърна Поулгара. — В момента не можем да направим нищо, така че го изслушвай и бъди учтива с него.

— Мислиш ли, че трябва да се опитаме да избягаме?

— Не.

Се’недра я изгледа изненадано.

— Това, което става, трябва да стане. Явно има някаква причина ние четиримата — ти, Дурник, Задача и аз да отидем в Малореа. Нека не се месим в хода на събитията.

— Ти знаеше ли, че това ще се случи?

Поулгара се усмихна уморено.

— Знаех, че отиваме там. Не знаех как точно. Закат не ни пречи, така че не го предизвиквай.

Се’недра въздъхна примирено и отговори:

— Както кажеш, лейди Поулгара.

Същия ден до император Закат достигнаха първите донесения за действията на крал Анхег в Източно море. Се’недра присъстваше на връчването им и изпита скрито задоволство, когато този човек с непоклатимо спокойствие за първи път показа признаци на раздразнение.

— Сигурен ли си в това? — попита той треперещия пратеник и вдигна пергамента.

— Аз само донесох свитъка, велики господарю.

Пратеникът се разтрепери още по-силно и сякаш се смали пред гнева на императора.

— Беше ли в Тул Зелик, когато пристигнаха корабите?

— Имаше само един кораб, велики господарю.

— Един от петдесет? — попита недоверчиво Закат. — Нямаше ли и други да идват покрай брега?

— Моряците казаха, че няма, ваше императорско величество.

— Що за варварин е този Анхег от Черек? — възкликна Закат към Се’недра. — Всеки от тези кораби имаше на борда си по двеста души.

— Крал Анхег е алорн, ваше величество — хладно отвърна тя. — Те са непредсказуеми.

С огромно усилие на волята си Закат се овладя.

— Разбирам — каза той след известен размисъл. — Това е бил вашият план от самото начало, нали така, принцесо? Нападението срещу Тул Марду е било само хитрина.

— Не съвсем, ваше величество. Убедиха ме, че градът трябва да бъде неутрализиран, за да може да мине флотата.

— Но защо той праща на дъното моите войници? Аз не изпитвам омраза към алорните.

— Торак обаче изпитва, или поне така ми казаха, а Торак ще командва обединените армии на Ангарак. Ние не можем да оставим вашите войски да слязат на този континент, ваше величество. Не можем да дадем на Торак такава преднина.

— Торак спи и ще продължи да спи още много години.

— Имаме информация, че няма да са толкова много. Самият Белгарат е убеден, че моментът е почти настъпил.

Той присви очи.

— Тогава трябва да ви предам на кролимите. Надявах се, че ще мога да изчакам Поулгара да възстанови силите си преди пътуването, но ако това, което казваш, е истина, явно няма време за губене. Предай на приятелите си да се подготвят, принцесо. Ще тръгнете за Тул Зелик утре сутринта.

— Както желаете, ваше величество — отвърна Се’недра и усети как по гърба й пролазват тръпки.

— Аз съм светски човек, принцесо — обясни той. — Кланям се пред олтара на Торак, когато случаят го изисква, но не претендирам, че съм много набожен. Няма да се намеся в религиозния спор между Белгарат и Зедар. Изобщо не искам да заставам между Торак и Алдур, когато влязат в двубой. Сериозно ти препоръчвам да следваш същото поведение.

— Решението не е мое, ваше величество. Моето участие в това е било предвидено много преди да се родя.

Стана му забавно.

— Имаш предвид Пророчеството ли? Ние, ангараките, също имаме Пророчество. Надали вашето е по-надеждно от нашето. То не е нищо повече от измислица на жреците, с която държат наивниците в ръцете си.

— Излиза, че вие в нищо не вярвате, милорд.

— Вярвам в собствената си сила. Нищо друго няма смисъл.

Кролимите, които ги придружаваха в пътуването им на север през изгорените от слънцето равнини на Мишрак ак Тул към Тул Зелик, се държаха с хладна вежливост. Се’недра не можеше да прецени дали поведението им се дължи на предупрежденията на императора на Малореа, или на страха им от Поулгара. Нетърпимата горещина беше преминала и във въздуха се долавяше краят на лятото. Тук-там из тулската равнина имаше села — безразборно струпани къщи със сламени покриви и осеяни с мръсотия улици. Селяните гледаха враждебно жреците на Торак, които яздеха по улиците с надменни физиономии.

Равнината на запад от Тул Зелик беше покрита с червените палатки на огромния полеви лагер, създаден за малореанската армия. С изключение на няколкото части, които го пазеха, огромният лагер беше празен. Войските, които вече бяха дошли в Мишрак ак Тул, бяха край Тул Марду със Закат, а непрестанният поток пристигащи беше секнал внезапно.