Дейвид Едингс - Последната битка

Самият Тул Зелик беше като всички пристанищни градове по света и миришеше на солена вода, риба, катран и разлагащи се водорасли. Каменните сгради бяха ниски и масивни, каквито бяха и самите тули. Всички калдъръмени улици се спускаха към пристанището, което беше в единия край на широкото речно устие. Точно на отсрещната страна имаше почти същото пристанище.

— Кой е градът отсреща? — попита Се’недра един от кролимите.

— Яр Марак — лаконично отвърна облеченият в черна роба жрец.

— Аха — каза тя и си спомни скучните уроци по география. Двата града, единият на тулите, другият — на надраките, бяха един срещу друг на устието на река Корду. Границата между Мишрак ак Тул и Гар ог Надрак минаваше по средата на реката.

— Според мен, когато императорът се върне от Тул Марду, сигурно ще го унищожи — добави един от кролимите. — Той не беше доволен от поведението на крал Дроста на бойното поле и изглежда, ще последва някакво наказание.

Продължиха право към пристанището.

— Моят екипаж изобщо отказва да отплаваме — съобщи на кролимите капитанът на малореанския кораб, с който трябваше да потеглят. — В морето череките са като глутница вълци на сушата. Опожаряват и потопяват всеки попаднал им съд.

— Флотата им е далеч на юг — заяви жрецът, който водеше групата кролими.

— Флотата на череките е навсякъде — възрази капитанът. — Преди два дни са подпалили два крайбрежни града на двеста левги на юг оттук, а вчера са потопили една дузина кораби на сто левги на север. Няма да повярвате колко бързо могат да се придвижват! Дори не губят време да разграбват градовете, които палят. Те не са хора! Те са стихийно бедствие!

— Отплаваме след един час — твърдо каза кролимът.

— Първо трябва да сте наясно как да гребете и да се оправяте с платната — каза капитанът. — Моите хора са изплашени до смърт и не искат да отплават.

— Ще ги убедим — сухо отвърна кролимът и издаде няколко заповеди на хората си. На високата задна палуба набързо беше издигнат олтар, а до него бе поставен мангал с тлеещи въглени.

Водачът на кролимите зае мястото си пред олтара, вдигна ръце към небето и започна да припява с дълбок гърлен глас. В дясната си ръка държеше нож. Подчинените му избраха напосоки един от моряците и го довлякоха насила на задната палуба, въпреки че той крещеше и се дърпаше. Се’недра гледаше вцепенена от ужас как мъжът беше положен по гръб напреки на олтара и заклан с почти небрежна прецизност. Кролимът, който владееше добре ножа, вдигна сърцето му, от което капеше кръв, и извика силно:

— Виж нашия дар, Драконе на Ангарак!

После се извърна и го постави в димящия мангал. Отначало сърцето запуши и зацвърча, след това почерня, сбръчка се и се овъгли. На носа на кораба в чест на жертвоприношението тържествено удари гонг.

С окървавени ръце кролимът се обърна към пребледнелите моряци, скупчили се насред палубата.

— Жертвоприношенията ще продължат, докато корабът не отплава — каза той. — Кой ще е следващият, който ще даде сърцето си на нашия любим бог?

Корабът незабавно вдигна платна.

Се’недра извърна лице, обзета от погнуса, и погледна Поулгара, в чиито очи гореше омраза. Изглежда, беше раздирана от бурни вътрешни противоречия. Се’недра я познаваше и знаеше, че Поулгара успява да се сдържи да не отправи страшно наказание към оплискания с кръв кролим само благодарение на огромно усилие на волята си. Беше прегърнала Задача сякаш да го защити. На лицето на детето имаше изражение, каквото Се’недра не бе виждала никога преди. Погледът му беше изпълнен с тъга и състрадание, но същевременно в очите му светеше твърда решимост, като че ли ако имаше власт, Задача би сринал всички олтари на Торак по света.

— Сега ще слезете в каютите — каза им един от кролимите. — След няколко дни ще стигнем до бреговете на безграничната Малореа.

Плаваха на север плътно покрай брега на Надрак и бяха в постоянна готовност да слязат на сушата, ако на хоризонта се появи черекски кораб. На едно място капитанът огледа внимателно пустото море, преглътна с мъка и завъртя кормилото на изток към открито море.

Ден и половина след като се бяха отдалечили от брега на Надрак видяха стълб гъст черен дим да се издига далеч на юг. След още толкова се натъкнаха на носещи се над водата овъглени останки и бледи подути трупове. Изплашените моряци гребяха с всичка сила, без да се налага да бъдат подканвани с камшици.

Една мрачна сутрин — небето беше прихлупено от дъждовни облаци, а въздухът бе натежал непоносимо от наближаващата буря — на хоризонта пред тях се появи тъмно петънце. Моряците удвоиха усилията си и загребаха отчаяно към сигурния малореански бряг.