Дейвид Едингс - Последната битка

— Ктхол Мишрак е изоставен град, ако не се смятат няколкото кролими — отговори магьосницата. — Торак е разрушил града и е изгонил жителите в деня, в който баща ми заедно с крал Черек и синовете му са откраднали Кълбото от желязната кула.

— Кога е било това?

— Много отдавна, Се’недра. Доколкото успяхме да определим, било е точно в деня, когато сме се родили двете с Белдаран и майка ни е умряла. Малко ни е трудно да кажем със сигурност. В онези времена бяхме доста небрежни към времето.

— Щом майка ви е умряла, а Белгарат е бил тук, кой тогава се е грижил за вас?

— Белдин, разбира се — каза с усмивка Поулгара. — Не беше много добра майка, но правеше каквото може, докато татко се върне.

— Затова ли си толкова привързана към него?

— Това е една от причините.

Зловещият облак бе все така неподвижен. Простираше се по цялото небе като планинска верига.

— Много странен облак — каза Дурник и се вгледа в гъстата черна пелена над тях. — Зад нас идва буря, но този облак изобщо не мърда.

— Той не се движи, Дурник — обясни Поулгара. — Не се е движил никога. Когато ангараките са построили града, Торак го е поставил отгоре, за да го скрие. Оттогава стои там.

— От колко време?

— Около пет хиляди години.

— Слънцето никога ли не грее тук?

— Не.

Кролимите започнаха да се оглеждат неспокойно и накрая Уртаг заповяда да спрат.

— Трябва да се покажем, за да видят кои сме — обяви той. — Иначе пазачите може да ни вземат за натрапници.

Другите жреци закимаха нервно. После всички извадиха изпод расата си маски от полирана стомана и ги сложиха върху лицата си. След това отвързаха от седлата дебели факли и ги запалиха с кратки заклинания. Факлите лумнаха със странен зеленикав пламък и започнаха да отделят задушлив дим с мирис на сяра.

— Интересно какво ще стане, ако реша да духна факлите ви — подхвърли Поулгара със закачлива усмивка.

Уртаг я погледна уплашено.

— Сега не е време за глупави игри, милейди — предупреди я той. — Пазачите са много жестоки с натрапниците. Животът ни зависи от тези факли. Моля ви, не правете нищо, което ще докара нещастие за всички нас.

Тя само се изкиска присмехулно.

Докато яздеха под облака, ставаше все по-тъмно. Не беше точно като мрака на нощта, а по-скоро някаква мътна непрозрачност, плътна сянка във въздуха. Качиха се на билото на едно възвишение и видяха пред себе си котловина, в чийто център, забулени в полумрака, се долавяха очертанията на опустошения Град на нощта. Около тях имаше само редки бурени и хилава трева, закърняла от липса на слънчева светлина. Побитите в земята каменни блокове бяха обрасли с лишеи, които ги разяждаха. Безцветни гъби растяха навред по влажната земя. Сякаш самата земя боледуваше.

Бавно и внимателно, с вдигнати над главите им пращящи факли, жреците ги поведоха към котловината и към срутените стени на Ктхол Мишрак.

На влизане в града принцесата забеляза някакво движение сред камънаците. Тъмни фигури се стрелкаха из руините, а звукът, който се чуваше, беше чаткане, издавано от същества с ноктести крака. Някои фигури бяха изправени, други не. Студени тръпки побиха Се’недра. Пазачите на Ктхол Мишрак бяха нещо средно между зверове и хора и излъчваха сляпа омраза към всички други живи същества. Тя се страхуваше най-вече, че някой от тях може внезапно да се покаже и да я изплаши до смърт с грозотата си.

Докато минаваха по една разрушена улица, Уртаг започна да напява с приглушен треперещ глас древна молитва към Торак. Влажният въздух стана по-хладен. Разпилените камъни от срутените къщи бяха обрасли с лишеи. Лепкава плесен покриваше всичко, във всеки ъгъл и пролука растяха същите безцветни гъби. Миризмата на разложение беше навсякъде, между отломките имаше локви воняща застояла вода.

В центъра на града се издигаше полуразрушената основа на огромна желязна кула. Прекършените й подпорни греди бяха по-дебели от човешки торс. Встрани лежеше онова, което бе останало от самата срутена кула — ръждясали до неузнаваемост купища желязо. През хилядолетията ръждивата вода беше очертала с червена кал всичко наоколо. Основата на кулата беше разядена, а времето беше загладило острите ръбове. На някои места ръждата се беше смесила с гъста черна течност, която се стичаше по металните плочи като съсирена кръв.

Уртаг, който вече видимо трепереше, слезе от коня пред широкия сводест портал и ги въведе през полуотворената желязна врата. Кънтящата зала, в която влязоха, беше с големината на имперската тронна зала в Тол Хонет. С високо вдигната над главата си факла и без да каже дума, Уртаг ги поведе към друга врата с обкована с желязо сводеста арка и после надолу по отекващи от стъпките им железни стълби, които потъваха някъде в тъмнината. В края на стълбите, може би на петдесет стъпки под руините на повърхността, имаше друга врата от черно желязо, обкована с големи нитове с кръгли главички. Уртаг колебливо почука. Ехото от почукването се чу приглушено от другата страна на вратата.