Дейвид Едингс - Последната битка

Гарион се стресна в съня си и седна разтреперан и потен.

„Имам нужда от помощ“ — извика наум той, опитвайки се да намери в мозъка си другото безименно присъствие.

„Сега какъв ти е проблемът?“ — го попита равният глас.

„Той си служи с измама“ — заяви ядосано Гарион.

„Измама ли? Да не би да се е появил някой, който да е въвел правила, докато аз не гледах?“

„Ясно ти е какво имам предвид. Предлага ми да превърне леля Поул в моя майка, ако направя това, което ми каже.“

„Лъже. Той не може да променя миналото. Не му обръщай внимание.“

„Как? Той продължава да нахълтва в мозъка ми и да напипва най-чувствителните места.“

„Мисли за Се’недра. Това ще го обърка.“

„За Се’недра ли?“

„Всеки път, когато се опита да те изкуши с Поулгара, си мисли за твоята лекомислена малка принцеса. Спомни си как точно изглеждаше тя, когато я наблюдаваше скришом, докато се къпеше в Леса на дриадите.“

„Не съм гледал!“

„Така ли? Тогава как си спомняш всяка подробност толкова ясно?“

Гарион се изчерви. Беше забравил, че мечтите и виденията му не са неприкосновени и само негови.

„Просто се съсредоточи върху Се’недра. Това може би ще раздразни Торак почти толкова, колкото дразни и мен. — Гласът млъкна за малко. — Това ли е всичко, за което можеш да мислиш?“

Гарион дори не се опита да измисли отговор. Продължиха да яздят на юг под мрачното небе и след два дни стигнаха до първите дървета. Те растяха нарядко на края на тревистата равнина, където като добитък, спокойно и без да се страхуват, пасяха огромни стада рогати животни. Колкото повече напредваха в южна посока, толкова разпръснатите дървета се сгъстяваха и накрая преминаха в тъмнозелена иглолистна гора.

Подмамващият шепот на Торак продължи, но Гарион му противопостави мислите си за своята червенокоса принцеса. Усещаше раздразнението на своя враг всеки път, когато спомените му изместваха внимателно подредените образи, които богът се опитваше да му внуши. Торак искаше той да мисли за самотата и страха си и за възможността да стане част от едно любящо семейство. Но натрапеният върху картината образ на Се’недра объркваше и затрудняваше бога. Гарион скоро разбра, че познанията на Торак за хората са силно ограничени. Той се занимаваше повече с духове и стихии. През безкрайните векове го бяха ръководили неудържими пориви и страстни амбиции и той не можеше да се ориентира в сложните чувства и противоречивите желания, които мотивираха човешкото поведение. Гарион се възползва от възможността да отблъсне натрапчивите коварни нашепвания, с които Торак искаше да го отклони от целта му.

Ситуацията му беше някак си странно позната. Това се беше случвало и преди, може би не по съвсем същия начин. Той се зарови в спомените си, мъчейки се да налучка отново това особено усещане за повторение. Гледката на един крив дънер, обгорен до въглен от светкавица, внезапно отприщи виденията му. Гледан под определен ъгъл, дънерът имаше известна прилика с мъж на кон, който сякаш ги наблюдаваше, докато минаваха. Тъй като небето беше покрито с облаци, дънерът не хвърляше сянка. И така всичко дойде на мястото си. През детството си Гарион винаги виждаше с периферното си зрение зловещата фигура на ездач на черен кон с тъмна качулка, който не хвърляше сянка дори и в най-ярката светлина. Това беше мургът Ашарак, разбира се, кролимът, когото Гарион беше унищожил в първата си открита проява като магьосник. Но така ли беше всъщност? Между него и тази тъмна фигура, която го преследваше в детството му, имаше някаква странна връзка. Те бяха врагове и Гарион го знаеше, но между тях имаше и някаква любопитна близост, нещо, което ги свързваше. Гарион започна да обмисля една внезапно хрумнала му идея. Ами ако тъмният ездач не беше Ашарак, или ако все пак беше той, но беше направляван от друго, по-мощно съзнание?

Колкото повече Гарион разсъждаваше върху това, толкова повече се убеждаваше, че без да иска, се е натъкнал на истината. Торак беше показал, че въпреки че тялото му спи, съзнанието му може да се движи по света и да направлява събитията според волята му. Наистина Ашарак участваше, но насочващата сила винаги е била съзнанието на Торак. Тъмният бог го беше наблюдавал от момче. Страхът, който той беше долавял в тъмната фигура, неизменно стояла край него през детството му, не е бил страхът на Ашарак, а на Торак. Торак е знаел кой е той от самото начало, знаел е, че един ден Гарион ще вземе меча на крал Рива и ще дойде на срещата, насрочена отпреди създаването на света.