Дейвид Едингс - Последната битка

Силк също беше бдителен и редовно спираше да се ослушва и да души въздуха. Често дори слизаше от коня и допираше ухо до земята, за да се опита да долови глухия тътен на приближаващи коне.

— Това е изнервящо — каза той, като възседна коня си след една от тези проверки.

— По-добре да сме малко по-предпазливи, отколкото да се натъкнем на нещо неподготвени — отвърна Белгарат. — Чу ли нещо?

— Май че чух как един червей се промъква там долу — язвително отговори Силк. — Нищо не каза. Нали ги знаеш червеите.

— Защо се заяждаш?

— Ти попита, Белгарат.

— О, я млъквай!

— Гарион, нали го чу, че попита?

— Това е може би най-досадният навик, който съм виждал у някого — каза Белгарат на дребния крадец.

— Знам — не отрече Силк. — Затова го правя. Вбесяващо е, нали? Колко има още, докато стигнем гората?

— Няколко дни. Все още сме доста на север от гористия пояс. Тук зимата е твърде дълга, а лятото — много кратко, за да растат дървета.

— Скучно място, нали? — забеляза Силк, докато оглеждаше заоблените еднакви хълмове, които стигаха до хоризонта.

— При така стеклите се обстоятелства мога да понеса малко скука. Алтернативата не е много примамлива.

— Тук съм съгласен с теб.

Продължаваха да яздят. Конете им газеха през високата до колене трева.

Шепотът в главата на Гарион започна отново. „Чуй ме, Дете на светлината.“ Изречението се открои съвсем ясно от останалия неразбран шепот. Това беше неустоим призив. Гарион се концентрира, мъчейки се да различи още нещо.

„Аз не бих го направил“ — обади се познатият равен глас в ума му.

„Кое?“

„Не прави това, което той ти казва.“

„Кой е той?“

„Торак, разбира се. Кой друг мислеше, че е?“

„Буден ли е?“

„Не още. Във всеки случай не напълно, но той никога не е заспивал дълбоко.“

„Какво се опитва да направи?“

„Опитва се да те убеди да не го убиваш.“

„Той не се страхува от мен, нали?“

„Разбира се, че се страхува. Той също не знае какво ще стане и се страхува от теб толкова, колкото и ти от него.“

Това веднага накара Гарион да се почувства по-добре.

„Какво да правя с този негов постоянен шепот?“

„Почти нищо не можеш да направиш. Просто не се подчинявай на заповедите му, това е всичко.“

Същата вечер лагеруваха както обикновено в една закътана падина между два хълма и не запалиха огън, за да не издадат местонахождението си.

— Започват да ми омръзват тези студени вечери — оплака се Силк, като предъвкваше с мъка парче сушено месо. — Телешкото е като подметка.

— Но упражнението е много полезно за челюстите ти — каза Белгарат.

— Известно ли ти е, че можеш да бъдеш доста неприятен дядка, когато решиш?

— Нощите стават по-дълги — вметна Гарион, за да прекрати по-нататъшната разправия.

— Лятото си отива — отговори Белгарат. — След няколко седмици тук ще е есен и много скоро след това зима.

— Мисля си къде ли ще бъдем, когато дойде зимата — каза натъжен Гарион.

— Недей така — посъветва го Силк. — Няма да ти стане по-добре, ако мислиш за това. Само ще се изнервиш.

— Ще се преизнервя — поправи го Гарион. — Вече съм изнервен.

— Има ли такава дума „преизнервен“? — попита Силк с любопитство.

— Вече има — отговори Белгарат. — Гарион току-що я измисли.

— Бих искал да измисля и аз някоя дума — каза възхитен Силк. Малките му очички проблясваха дяволито.

— Моля те, не ме закачай, Силк. И без това си имам достатъчно грижи.

— Нека да поспим — предложи Белгарат. — Говорим си празни приказки, а утре ни чака дълъг път.

През нощта шепненето навлезе в съня на Гарион, но чрез образи вместо чрез думи. Започна с предложение за приятелство — една подадена с любов ръка. Самотата, която го преследваше още от детството му, когато разбра, че е сирак, сякаш започна да изчезва, да се отдалечава от него при тази покана. Той осъзна, че страшно много му се иска да се затича към протегнатата към него ръка.

После видя съвсем ясно две фигури, застанали една до друга. Мъжът беше много висок и силен, а жената — толкова позната, че при вида й сърцето на Гарион се сви. Високият силен мъж изглеждаше непознат, и все пак не беше. Красотата на лицето му надхвърляше човешката.

Това беше най-красивото лице, което Гарион бе виждал.

Жената, разбира се, не беше непозната. Белият кичур коса над челото и искрящите очи бяха най-познатото нещо в живота му. Красивият непознат и леля Поул, застанали един до друг, протягаха ръце към него.

„Ти ще бъдеш нашият син — му каза шепнещият глас. — Нашият обичен син. Аз ще съм ти баща, а Поулгара — майка. Това няма да е измислица, Дете на светлината, защото аз мога да накарам всичко да се случи. Поулгара наистина ще ти бъде майка и цялата й любов ще бъде само за теб. Аз, баща ти, ще ви обичам и обожавам и двамата. Ще отвърнеш ли лице от нас, за да посрещнеш отново горчивата самота на детето сирак? Може ли тази студена празнота да се сравни с топлината, с която ще те обграждат любящите родители? Ела при нас, Белгарион, и приеми любовта ни.“