Дейвид Едингс - Последната битка

— Справял съм се кучета и преди — каза уверено Силк.

— Но не и като тези. Да се опитаме да ги надбягаме. — Гласът на Белгарат не звучеше много убедително.

Пришпориха конете в галоп. Клоните ги удряха в лицата и Гарион вдигна ръка, за да се предпазва. Изкачиха се на едно малко възвишение и се спуснаха от другата страна. Лаят зад гърба им се приближаваше.

Конят на Силк се препъна и той едва не падна от седлото.

— Така няма да стане, Белгарат — каза Силк, когато Белгарат и Гарион спряха конете си. — Следите ни са твърде ясни в тази почва.

Белгарат вдигна ръка и за момент се заслуша. Силният лай беше твърде близко.

— И бездруго ни настигат — съгласи се старецът.

— По-добре да измислиш нещо — каза Силк и погледна нервно назад.

— Работя по въпроса — каза Белгарат и вдигна глава, за да подуши въздуха. — Да продължим. Усещам миризмата на застояла вода. Областта е осеяна с блатисти езера. Можем да прикрием следите си в някое по-голямо.

Продължиха по склона към долината. Миризмата на застояла вода се засилваше.

— Ей там — посочи Гарион една кафява бара сред белите стъбла на дърветата.

Блатото беше доста голямо — широко пространство от воняща мазна вода на дъното на обрасло корито. От водата стърчаха дървета. Безлистните им клони приличаха на животински лапи, издигащи се в няма молитва към безразличната небе.

Силк сбърчи нос и каза:

— Вони достатъчно силно, за да скрие всяка друга миризма.

— Ще видим — отвърна Белгарат. — Това може да заблуди обикновено куче, но не забравяйте, че хрътките на Торак наистина са кролими. Те могат и да мислят, така че няма да разчитат само на нюха си.

Вкараха насила конете в смрадливата мътна вода и зацапаха навътре, като често сменяха посоката, криволичейки между дънерите. Конските копита размътиха изгнилата растителност по дъното и се разнесе още по-непоносима миризма.

Лаят на хрътките се приближаваше и в него вече се усещаше настървение и глад.

— Вече стигнаха до брега на блатото — каза Силк, като вдигна глава и се заслуша.

Сред преследвачите настъпи кратко объркване.

— Дядо — извика Гарион и рязко дръпна юздите. Точно пред тях, в дълбоката до колене кафява вода стоеше черно куче. От устата му течаха лиги. Беше огромно, почти колкото кон, и в очите му гореше злобен зелен пламък. Предните му лапи и гръдният кош бяха масивни, а зъбите, които се подаваха от устата му, бяха дълги поне една стъпка и се закривяваха надолу между разпенените бърни.

— Хванахме ви — излая то, като сякаш дъвчеше думите с разкривената си уста. Гласът му беше металически, остър.

Силк моментално бръкна за една от скритите си ками.

— Остави — каза му Белгарат. — Това е само проекция, сянка.

— И може да прави това? — попита с изумление Силк.

— Нали ви казах, че това са кролими.

— Гладни сме — каза кучето с огнени очи. — Скоро ще се върна с приятелите си и ще хапнем човешко месо.

След това сянката проблесна и изчезна.

— Те вече знаят къде сме — каза с тревога Силк. — По-добре направи нещо, Белгарат. Можеш ли да използваш магии срещу тях?

— Това просто ще разкрие още по-ясно къде се намираме. Има и други същества наоколо освен кучетата.

— Мисля, че трябва да рискуваме. Нека се притесняваме за нещата едно по едно. Видя ли му зъбите?

— Идват — каза Гарион напрегнато.

Зад тях ясно се чуваше плискането на водата.

— Направи нещо, Белгарат!

Небето над главите им се смрачи и въздухът стана потискащо тежък. В далечината се чу тътен на гръмотевица. През гората сякаш премина дълбока въздишка.

— Продължавайте — каза Белгарат и те продължиха да газят през кафявата вода към другия край на блатото.

Трепетликите на брега обърнаха нагоре сребристите си листа, сякаш огромна бяла вълна разтърси гората.

Хрътките бяха съвсем близо и победният им лай огласяше гората.

Внезапно проблесна искряща синьо-бяла светкавица, после се чу силен гръм. Небето над тях се разтвори и се изсипа пороен дъжд. Вятърът свистеше, късаше листата на трепетликите и ги вееше във въздуха. Дъждът валеше косо и скриваше всичко на разстояние няколко стъпки.

— Ти ли го направи? — извика Силк на Белгарат.

Но озадаченото лице на Белгарат показваше ясно, че бурята го е изненадала също толкова, колкото и Силк. Двамата погледнаха Гарион.

— Ти ли го направи? — попита настоятелно Белгарат.

— Не е той. Аз го направих.

Гласът, който излизаше от устата на Гарион, не беше неговият.