Дейвид Едингс - Последната битка

— Твърде много усилия положих, за да оставя сега всичко да бъде разрушено от някакви си кучета.

— Нищо не чух — възхити се Белгарат, като избърса потното си лице.

— Не си слушал когато трябва — отвърна гласът на Гарионовия спътник. — Подготвих всичко още миналата пролет. Просто сега стигна дотук.

— Значи си знаел, че ще ни трябва?

— Очевидно е. Обърнете се на изток. Кучетата няма да могат да ви проследят в тази буря. Заобиколете и влезте в града от източната страна. Там има по-малко пазачи.

Пороят продължаваше, придружен от раздиращи небето гръмотевици и светкавици.

— Колко ще продължи този дъжд? — попита Белгарат, опитвайки се да надвика шума.

— Достатъчно. Надигаше се при Източно море в продължение на седмица. Едва тази сутрин се разрази на брега. Завийте на изток.

— Може ли да поговорим, докато яздим? — попита Белгарат. — Имам много въпроси.

— Сега едва ли е най-подходящото време за разговори, Белгарат. Трябва да бързате. Другите вече пристигнаха в Ктхол Мишрак тази сутрин, точно преди да се разрази бурята. Всичко е готово, така че бързайте.

— Довечера ли ще бъде?

— Да, ако успеете да стигнете навреме. Торак е почти буден. Мисля, че ще е добре да сте там в момента, когато си отвори очите.

Белгарат изтри лицето си. В очите му се четеше притеснение.

— Да вървим — каза рязко той и ги поведе през силния дъжд към брега.

Дъждът не спря няколко часа. Прогизнали, мръсни, заслепявани от летящите листа и клони, тримата яздеха на изток. Лаещите кучета останаха далече зад тях, безсилни да продължат в непрогледната дъждовна пелена, която заличи всякакви миризми.

Когато настъпи нощта, бяха стигнали до няколко ниски хълма далеч на изток. Дъждът беше намалял до неприятен ситен валеж, придружен от студен силен вятър. Усилваше се периодично на талази, които идваха от Източно море.

— Сигурен ли си, че знаеш пътя? — обърна се Силк към Белгарат.

— Мога да го намеря — каза сериозно Белгарат. — Ктхол Мишрак има специфична миризма.

Дъждът почти спря. От време на време ситни капки потропваха по листата, но когато стигнаха до края на гората, и те изчезнаха. Миризмата, за която говореше Белгарат, не беше силна. Беше по-скоро неопределена смесица от различни миризми. Основно вонеше на разлагащи се растения, макар че се долавяше и мирисът на застояла вода и плесен. Като цяло, миришеше на разлагащи се неща. Когато стигнаха последните дървета, Белгарат дръпна юздите на коня си и тихо каза:

— Е, стигнахме.

Долината пред тях беше слабо осветена от бледо, неприятно сияние, което сякаш идваше от самата земя. В средата на тази разруха се издигаха руините на града.

— Каква е тази странна светлина? — попита Гарион напрегнато.

Белгарат изсумтя.

— Фосфор. Идва от плесените, които растат навсякъде. Слънцето никога не огрява Ктхол Мишрак, така че растителността е различна, такава, която вирее в мрак. Ще оставим конете тук.

Белгарат слезе от коня си.

— Мислиш ли, че това е добра идея? — попита Силк, докато се смъкваше от седлото си. — Може да се наложи да се измъкнем бързичко.

Дребният мъж беше мокър и трепереше.

— Не — каза спокойно Белгарат. — Ако всичко върви добре, никой в града няма да се опита да ни попречи. Ако пък нещата се объркат, няма да има никакво значение.

— Не обичам липсата на алтернатива — измърмори горчиво Силк.

— В такъв случай си избрал неподходящото пътешествие — отвърна Белгарат. — Това, което ни предстои, е лишено от алтернатива. Започнем ли го, нямаме никакъв шанс да го спрем.

— Това не означава, че трябва да ми харесва, нали? Сега какво следва?

— Двамата с Гарион ще се преобразим, за да не сме така подозрителни. Ти си експерт по незабележимото придвижване в тъмнината, но ние не сме така опитни.

— Ще използваш магии толкова близко до Торак? — попита невярващо Силк.

— Ще бъдем много тихи — увери го Белгарат. — Промяната на формата е по-скоро вътрешна, така че не се вдига много шум.

Обърна се към Гарион и каза:

— Ще го направим бавно. Това разпръсва шума и го прави още по-слаб. Разбираш ли?

— Мисля, че да, дядо.

— Аз ще съм първи. Гледай ме.

Старецът погледна към конете.

— Да се преместим малко. Конете се страхуват от вълци. Не искаме да ги подплашим и да хукнат, нали?

Пропълзяха между дърветата и се отдръпнаха от мястото, където стояха конете.

— Това трябва да е достатъчно — каза Белгарат. — Гледай сега.

Концентрира се известно време, после тялото му затрепери и заблестя. Промяната беше много постепенна и за известно време лицето му и главата на вълка сякаш бяха едно. Шумът, който предизвика, приличаше на шепот. После всичко свърши и огромният сребрист вълк седна на задните си лапи.