Дейвид Едингс - Последната битка

Последва ново стенание.

— Не знаеше ли, че е невъзможно да се противопоставиш на един бог? — попита леля Поул със състрадание. — Не беше ли гордост, Зедар? Не беше ли прекалено уверен в себе си, прекалено сигурен, че можеш да го измамиш и да скриеш намеренията си от него?

— Може би — призна Зедар с въздишка. — Алдур беше добър господар. Никога не налагаше ума си върху мен, затова не бях подготвен за това, което Торак направи с мен. Торак не е внимателен. Той взима каквото поиска, дори ако трябва да изтръгне душата ти — за него това няма никакво значение. Ще откриеш силата му, Поулгара. Много скоро той ще се събуди и ще унищожи Белгарион. Дори кралят на Рива не е достоен съперник за ужасния му ум. И тогава Торак ще се ожени за теб, както винаги казва. Не му се противи, Поулгара. Спести си страданието. Накрая ще отидеш при него. Ще отидеш дори с желание, с нетърпение.

Зад желязната врата се чу драскане и бързи стъпки.

— Дурник! — извика силно леля Поул. — Не!

— Какво става? — попита Гарион.

— Това чакахме — пое дъх Белгарат. — Отвори вратата.

— Махни се, глупак такъв! — извика Зедар.

Чу се силен трясък — шум от две тела, които се сгромолясват върху мебелите.

— Предупреждавам те! — извика Зедар. — Махни се!

Чу се силен удар на юмрук, който среща кост.

— Зедар! — изкрещя гръмко Белгарат и задърпа вратата.

От стаята се разнесе нов силен трясък.

— Дурник! — изпищя леля Поул.

С внезапна ярост Белгарат вдигна стиснатия си юмрук, събра пламналата си воля и удари заключената врата. Силата на тласъка изби вратата от пантите, сякаш беше от хартия.

Стаята беше сводеста, таванът се крепеше на почернели от времето железни колони. Погледът на Гарион обхвана цялата стая със странно безразличие, сякаш всичките му чувства бяха изчезнали. Видя Се’недра и Задача, притиснати в прегръдка до стената. Леля Поул стоеше като закована на мястото си с широко отворени невярващи очи, приковани в неподвижното тяло на ковача. Той лежеше сгърчен на пода, а мъртвешки бледото му лице можеше да означава само едно. Истината връхлетя Поулгара изведнъж, истината за безвъзвратната загуба.

— Не — извика тя. — Дурник, не!

Изтича към безжизнения мъж, падна на колене до него и го придърпа към себе си със сърцераздирателен вик.

Гарион видя и отстъпника Зедар за първи път. Магьосникът беше втренчил поглед в Дурник. По лицето му се четеше разкаяние — той съзнаваше, че е извършил нещо, което го лишава от всяка възможност за опрощение.

— Глупак такъв — измърмори той. — Защо? Защо ме предизвика да те убия? Изобщо не исках да го направя.

Тогава Белгарат, неумолим като самата смърт, се втурна през разпилените развалини и се спусна към мъжа, когото някога бе нарекъл свой брат.

Зедар се сви пред гнева на стария магьосник.

— Не исках да го направя, Белгарат — каза той разтреперан, вдигнал ръце, за да се предпази от гнева му. — Този глупак се опита да ме нападне. Той…

— Ти… — извика Белгарат през стиснати от омраза зъби. — Ти… ти…

Но не можа да изрече нито дума. Гневът беше го лишил от възможността да говори. Вдигна ръце и ги стовари върху лицето на Зедар. Зедар отстъпи, но Белгарат го последва, блъскаше го и го удряше с юмруци.

Гарион почувства волите им, но емоциите им бяха толкова силни, че двамата не можеха да концентрират силата си. Като двама пияници те се сгромолясаха на пода и почнаха да се ритат и да се блъскат. Белгарат беше обладан от гняв, а Зедар — от страх и разкаяние.

Изменникът отчаяно се опита да извади кама от колана си, но Белгарат хвана китката му с две ръце и я заблъска в земята, докато ножът не изхвръкна. После и двамата се опитваха да го докопат — пълзяха и се дърпаха със застинали в страшни гримаси лица.

В един момент, след като бяха влезли в стаята, Гарион беше измъкнал несъзнателно меча си, но Кълбото и острието оставаха студени в ръцете му.

Ръцете на Белгарат бяха сключени около врата на Зедар, който се опитваше отчаяно да разтвори пръстите му. Лицето на Белгарат се беше разкривило в животинска гримаса — устните му бяха разтеглени, зъбите оголени и стиснати здраво, той удряше ли, удряше в земята древния си враг. После сякаш обезумял, се изправи, все така стиснал гърлото на Зедар. Хвана го здраво с едната ръка и започна да го удря по лицето с другата, като между ударите сочеше с ръка каменния под. И изведнъж на пода се появи огромна зигзагообразна цепнатина. Двамата мъже, без да спират да се бият свирепо, изчезнаха в нея. Земята сякаш се разтресе и зейналата пропаст със силен грохот се затвори.