Дейвид Едингс - Последната битка

— Бездруго не мисля, че можеше да стигнеш до него, Поул — каза Белгарат. — Пък и знаеш, че това, което направи единият от нас, не може да бъде променено от другия.

— Какво направи с него? — попита шепнешком Силк.

— Слизахме, докато не стигнахме една огромна скала. Затворих го в нея.

— Не може ли да излезе на повърхността като теб?

— Не. Това е невъзможно. Магьосничеството е мисъл, а никой не може да повтори мисълта на другия. Зедар е заклещен в скалата завинаги или поне докато аз не реша да го пусна.

Старецът погледна тъжно Дурник и добави:

— Но не мисля, че някога ще го пусна.

— Ще умре, нали?

Белгарат поклати глава.

— Не. Това е част от наказанието. Ще лежи в скалата до свършека на времето.

— Това е чудовищно, Белгарат — каза Силк отвратено.

— Това тук също — отвърна мрачно магьосникът и посочи тялото на Дурник.

Гарион чуваше какво си говорят и ги виждаше съвсем ясно, но му се струваше, че се намират далеч от него. Сякаш бяха в периферията на вниманието му. За него съществуваше само едно и това беше Кал Торак, неговият враг.

Раздвижването на сънения бог ставаше все по-осезателно. Вниманието на Гарион, отчасти неговото собствено, отчасти това на Кълбото и това на гласа в съзнанието му, чувстваха болката в движенията на ранения Торак. Той се гърчеше в съня си. Един ранен човек би оздравял с времето и болката постепенно би стихнала, защото раната е част от човешкото състояние. Човекът е създаден, за да страда от време навреме, и затова може и да се възстановява. Боговете, от друга страна, са неуязвими, така че не могат и да оздравяват. И с Торак беше така. Огънят, който Кълбото беше възпламенило по него, когато се бе опитало да го унищожи, все още гореше плътта му. Болката не беше намаляла нито за миг през многото векове. Зад желязната маска плътта на божественото лице все още димеше, а изгореното око пареше непоносимо. Гарион потрепери от постоянната агония, на която беше подложен Торак.

Задача се изтръгна от треперещите ръце на Се’недра и прекоси неравния под. Личицето му бе напрегнато. Детето спря, наведе се и сложи ръка върху рамото на Дурник. Внимателно разтърси мъртвия ковач, сякаш се опитваше да го събуди. Изненада се, когато мъжът не помръдна. Разтърси го отново, малко по-силно, а очите му продължаваха да гледат неразбиращо.

— Задача — повика го Се’недра с треперещ глас, — ела тук. Нищо не може да се направи.

Задача я погледна, после отново погледна Дурник. След това със странно изражение потупа Дурник по рамото, въздъхна и се върна при принцесата. Тя го сграбчи, зарови лице в малкото му телце и се разплака. Детето я потупа по главата със същото странно изражение.

От нишата на стената се чу въздишка, подобна на силно свистене. Гарион погледна натам и ръката му се вкопчи здраво в дръжката на меча. Торак беше обърнал глава, очите му бяха отворени. Беше се събудил.

Белгарат пое шумно дъх, когато Торак вдигна обезобразената си лява ръка, за да прогони последните следи от съня си, и с дясната потърси пипнешком масивната дръжка на Ктрек Гору.

— Гарион — каза остро Белгарат.

Но все още замаян от силите, концентрирани върху него, Гарион можеше само да наблюдава събуждането на бога. Една част от него искаше да се освободи, а ръката му се опита да вдигне меча.

„Не още“ — прошепна гласът.

— Гарион — почти извика Белгарат и се спусна покрай замисления млад мъж, за да се нахвърли върху сънения бог на мрака.

Ръката на Торак пусна дръжката на меча, сграбчи туниката на Белгарат и вдигна стареца във въздуха, сякаш беше дете. Желязната маска се изкриви в грозен смях. После волята на бога, подобна на силен вятър, го захвърли през стаята, разкъсвайки туниката му. Нещо проблесна между пръстите на Торак и Гарион осъзна, че това е сребърният амулет на дядо му — лъскавият амулет на Стария вълк. По някакъв странен начин медальонът беше центърът на силата на Белгарат, а сега лежеше в желязната хватка на древния му враг.

Богът на мрака бавно се изправи над тях с меч в ръка.

— Гарион! — извика Се’недра. — Направи нещо.

С отмерени стъпки Торак се насочи с вдигнат меч към безжизнения Белгарат. И изведнъж на пътя му се изпречи леля Поул.

Торак бавно свали меча и се усмихна с отвратителната си усмивка.

— Моята невеста — каза той с гръмкия си глас.

— Никога, Торак — заяви тя.

— Значи най-после дойде при мен, Поулгара? — каза гърлено той, като напълно пренебрегна думите й.

— Дойдох да видя как умираш.