Дейвид Едингс - Последната битка

Гарион стоеше с отворена уста и гледаше невярващо едва забележимия процеп, в който бяха изчезнали двамата магьосници.

Се’недра изписка и закри с ръце ужасеното си лице.

— Направи нещо — извика Силк на Гарион, но Гарион само го погледна неразбиращо.

— Поулгара! — извика отчаяно Силк.

Но потънала в мъката си, тя не реагираше. Просто седеше до Дурник, обвила с ръце безжизнения труп, хлипаше и люлееше притиснатото до гърдите си тяло.

Дълбоко под земята се чу силен взрив, после още един и още един. Дори в бездънната земя битката продължаваше.

Сякаш вкаменен, Гарион гледаше втренчено отсрещната стена. В сумрака можеше да различи очертанията на отпуснатата фигура на Кал Торак. Обзет от странно спокойствие, Гарион наблюдаваше внимателно тялото на своя враг, като се спираше на всяка подробност. Видя черната роба и лъскавата маска. После забеляза и Ктрек Гору, огромния черен меч на Торак.

Въпреки че той самият не можеше да мръдне или дори да почувства нещо, в душата му се надигна борба, по-ужасна и от тази, която бе изпратила Зедар и Белгарат в земните дълбини. Двете сили, които първо се бяха разделили, после се бяха обърнали и се бяха втурнали една срещу друга по безкрайните коридори на времето, се събраха в него. Събитието, което щеше да завърши борбата между двете пророчества, беше започнало и първите признаци за това се появиха в ума на Гарион и безмълвно раздвижиха най-съкровените му мисли и намерения.

Торак се размърда неспокойно, защото същите две сили се срещнаха и в него.

Ужасни светкавици от ума на спящия бог се изсипаха върху Гарион и той ясно видя подлата хитрост, която се криеше зад предложените от Торак приятелство и любов. Ако само за момент се беше поддал, половината свят щеше да изчезне. Нещо повече — това, което предлагаше Торак, не беше любов, а робство, толкова ужасно, че беше отвъд човешките представи.

Но той не се предаде. Успя някак да се измъкне от всеобхватната сила на ума на Торак и се остави изцяло в ръцете на Пророчеството, което го беше довело тук. С пълно себеотрицание се превърна в инструмент в ръцете на Пророчеството. Вече не изпитваше страх. С меч в ръка Детето на светлината очакваше момента, в който същото това Пророчество щеше да го остави да се впусне в битката с бога на мрака.

Докато Силк продължаваше да се опитва безуспешно да привлече вниманието на Гарион или Поулгара, земята пак се разтвори и Белгарат изскочи.

Все още в унес, Гарион забеляза, че и последните следи от стареца, когото познаваше, са изчезнали. Лукавия стар разказвач на приказки вече го нямаше. Дори раздразнителният старец, който ги беше повел в издирването и спасяването на Кълбото, не съществуваше. На тяхно място стоеше магьосникът Белгарат, Вечният човек, осветен от аурата на своята мощ.

— Къде е Зедар? — попита леля Поул като вдигна набразденото си от сълзи лице от безжизненото тяло на Дурник и се втренчи напрегнато в баща си.

— Оставих го долу — отвърна вяло Белгарат.

— Мъртъв ли е?

— Не.

— Върни го.

— Защо?

— За да се изправи срещу мен.

Очите й горяха. Старецът поклати глава.

— Не, Поул. Никога не си убивала. Нека оставим нещата така.

Тя нежно положи тялото на Дурник на земята и се изправи. Бледото й лице беше изкривено от мъка.

— Тогава аз сама ще го потърся — заяви тя и вдигна ръце, сякаш да разцепи земята под краката си.

— Не — каза Белгарат и протегна ръка. — Няма да го направиш.

Стояха изправени един срещу друг, вкопчени в безмълвна битка. Погледът на леля Поул излъчваше раздразнението й от намесата на баща й. Тя вдигна отново ръка, за да насочи волята си в земята, но Белгарат отново я спря.

— Остави ме, татко.

— Не.

Тя удвои усилията си, като се извиваше и се опитваше да се освободи от невидимата сила, която я държеше, и викна:

— Пусни ме, старче!

— Не. Не го прави, Поул. Не искам да те нараня.

Тя опита отново, този път по-отчаяно, но волята на Белгарат отново надделя. Лицето му стана сурово и той здраво стисна зъби.

В последния си опит тя насочи цялата си воля срещу бариерата, която той беше издигнал, но Белгарат остана непоклатим ката скала. Накрая тя отпусна рамене, обърна се, коленичи до тялото на Дурник и отново заплака.

— Съжалявам, Поул — каза нежно Белгарат. — Не исках. Добре ли си?

— Как можеш да питаш? — попита тя съкрушена и сключи ръце около Дурник.

— Нямах това предвид.

Тя му обърна гръб и закри лицето си с ръце.