Дейвид Едингс - Последната битка

Отново без да се замисли, Гарион също започна да се уголемява и се измъкна изпод ръждясалите отломки.

На открито, сред останките на разрушения Град на мрака, двамата титани се изправиха лице в лице под тъмния облак, който покриваше цялото небе.

— Условията са изпълнени — каза сухият глас с устните на Гарион.

— Така изглежда — отвърна друг подобен на него глас между здраво стиснатите зъби на Торак.

— Искаш ли да замесваме и други? — попита гласът на Гарион.

— Не мисля, че е необходимо. Тези двамата са достатъчни.

— Тогава нека всичко се реши тук и от тях.

— Приемам.

В този момент Гарион почувства внезапно облекчение, защото всички задръжки изчезнаха. Торак, също освободен, вдигна Ктрек Гору.

Битката беше жестока. От силните удари хвърчаха скали. Мечът на риванския крал танцуваше сред сини пламъци, а Ктрек Гору оръжието на Торак, при всеки удар пръскаше мрак. Лишени от разум, обладани единствено от омраза, двамата се въртяха, изчезваха и се появяваха сред развалините. Вятърът фучеше и се блъскаше яростно в руините. Земята потреперваше под тежките им стъпки. Безформеният облак, който пет хилядолетия бе скривал Града на мрака, изведнъж закипя над тях. Кролимите, в човешка и нечовешка форма, поразени от битката, която се разиграваше пред очите им, избягаха с писъци.

Ударите на Гарион бяха насочени към ранената страна на Торак и мрачният бог отскачаше всеки път, когато огненият меч го докосваше. Ктрек Гору облъхваше тялото на Гарион с ледени тръпки всеки път, когато минеше покрай него.

За изненада на Гарион силите им бяха почти равни. Когато и двамата се уголемиха, предимството на Торак от високия ръст изчезна, а неопитността на Гарион се компенсираше от недъгавостта на бога.

Но неравната земя предаде Гарион. Докато отстъпваше пред една внезапна поредица гневни удари, петата му закачи в някаква стена. Камъните се срутиха и въпреки опитите си да се задържи на крака, той загуби равновесие и се строполи на земята.

Единственото око на Торак блесна триумфиращо и той вдигна меча си. Но, стиснал своя меч с две ръце, Гарион успя да отбие силния удар. Когато двете остриета се сблъскаха, се разхвърчаха искри.

Торак отново вдигна Ктрек Гору, но внезапно по лицето му проблесна странна жажда.

— Предай се! — извика той.

Гарион погледна нагоре към огромната фигура.

— Не искам да те убивам, момче — каза почти умолително Торак. — Предай се и ще пожаля живота ти.

И Гарион разбра. Врагът му не се опитваше да го убие, а да го подчини. Неконтролируемото желание на Торак за власт, в това се състоеше тяхната борба.

— Хвърли меча си, Дете на светлината, и ми се поклони — нареди богът.

Силата на волята му беше като огромна тежест.

— Няма да го направя — каза задъхано Гарион, замаян от ужасното въздействие. — Можеш да ме убиеш, но няма да се предам.

Лицето на Торак се изкриви, сякаш вечната му агония се засили от отказа на Гарион.

— Трябва да се предадеш — почти изстена той. — Ти си безпомощен пред мен. Подчини ми се.

— Не — извика Гарион и като се възползва от объркването на Торак, се претърколи изпод Ктрек Гору и се изправи.

Сега всичко беше ясно. Знаеше как може да победи.

— Чуй ме, ти, обезобразен и отчаян бог — каза той през стиснати зъби. — Ти си нищо. Твоят народ се страхува от теб, но не те обича. Ти се опита да ме накараш да те обичам. Опита да накараш леля Поул да те обича, но и двамата се отвърнахме от теб. Ти си бог, но си едно нищо. В цялата вселена няма едно живо същество няма нищо, което да те обича. Ти си самотен и дори да ме убиеш, аз пак ще съм победител. Ще прекараш остатъка от дните си в презрение и омраза.

Думите на Гарион поразиха сакатия бог като удар.

Кълбото, сякаш в тон с тях, заблестя наново, изпращайки към тъмния бог омразата си. Това беше събитието, което Вселената чакаше от самото начало. Затова беше дошъл Гарион сред руините на Града на мрака — не за да се бие с Торак, а за да го отблъсне.

С животински рев Детето на мрака се спусна с вдигнат меч срещу риванския крал. Гарион не се опита да избегне удара, а хвана дръжката на своя меч с две ръце и като го протегна напред, промуши потресения си враг.

Беше лесно. Мечът на риванския крал се заби в тялото на Торак и докато острието влизаше все по-дълбоко, Кълбото заблестя с ослепителна светлина.

Огромната ръка на Торак се разтвори и Ктрек Гору се сгромоляса на земята. Богът отвори уста, за да извика, и от нея бликна синя светлина. Торак започна да дере лицето си, дърпаше металната маска, за да разкрие обезобразеното си лице. От двете му очи потекоха сълзи, но и те приличаха на огън, защото мечът на риванския крал, забит в гърдите му, го изпълваше с пламъци.