Дейвид Едингс - Последната битка

Накрая към тях се присъедини още една колона — ослепително бял лъч, който бавно се приземи сред останалите. В средата се виждаше бялата роба на УЛ, онзи странен бог, когото Гарион беше виждал веднъж в Пролгу.

Фигурата на Алдур, все още обгърната в яркосин ореол, се приближи към древния бог на Улго.

— Татко — каза тъжно Алдур, — нашият брат, твоят син Торак е убит.

Трепкаща и блестяща, фигурата на УЛ, бащата на боговете, запристъпва по обсипаната с руини земя към безжизненото тяло на Торак.

— Опитах се да те предпазя от тази болка, синко — каза той нежно и една сълза се търкулна по божествената му буза.

После се обърна към Алдур.

— Отнеси тялото на брат си на по-подходящо място за вечен покой. Натъжавам се като го гледам паднал на земята.

С помощта на останалите си братя Алдур взе тялото на Торак и го положи върху огромен каменен блок, който се издигаше от руините. После отново се събраха в ярък кръг от светлини, за да излеят мъката си по бога на Ангарак.

Както обикновено, без да се страхува, без дори да осъзнава, че светещите фигури, които се бяха спуснали от небето, не са човешки същества, Задача уверено се приближи до УЛ, протегна ръка и настоятелно задърпа робата на бога.

— Татко — каза той.

УЛ погледна малкото личице.

— Татко — изрече отново Задача, вероятно повтаряйки думите на Алдур, който най-после беше разкрил истинската самоличност на бога на Улго.

— Татко — повтори отново детето и посочи безжизненото тяло на Дурник. — Задача.

Това прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като молба.

Лицето на УЛ придоби угрижен вид.

— Това е невъзможно, дете — отвърна той.

— Татко — настояваше момчето. — Задача.

УЛ погледна Гарион. Погледът му беше неспокоен.

— Молбата на детето е сериозна — каза той мрачно. Говореше на другата същност в Гарион, а не на самия него. — Ще ми наложи определени отговорности, но в същото време ще наруши ненарушимата граница.

— Тази граница трябва да си остане недокосната — отвърна сухият глас през устните на Гарион. — Синовете ти са доста емоционални, УЛ, и ако веднъж преминат тази линия, ще се почувстват изкушени да го направят отново. Съществува опасността някой път да променят това, което не бива да се променя никога. Нека не създаваме предпоставки Съдбата отново да поеме по два пътя.

УЛ въздъхна.

— Все пак, ако ти и синовете ти ми помогнете, за да може той да премине тази граница… — продължи гласът.

УЛ погледна втрещено.

— Така и границата ще бъде защитена, и твоето искане ще е изпълнено. Не може да стане по друг начин.

— Нека бъда твоята воля — съгласи се УЛ.

После бащата на боговете се обърна и размени странен поглед с най-големия си син, Алдур.

Все още окъпан в синя светлина, Алдур се отърси от съзерцанието, в което беше изпаднал до мъртвото тяло на брат си, и се обърна към леля Поул. Тя бе все така наведена над тялото на Дурник.

— Бъди спокойна, дъще — каза й той. — Неговата саможертва беше за теб и за цялото човечество.

— Това е слабо успокоение, господарю — отвърна тя. Очите й бяха потънали в сълзи. — Той беше най-добрият сред хората.

— Всички хора умират, дъще, и най-добрите също като най-лошите. Виждала си това много пъти в своя живот.

— Да, господарю, но този път е различно.

— В какъв смисъл, любима Поулгара?

По някаква причина Алдур сякаш я насилваше да каже нещо.

Леля Поул прехапа устна.

— Защото го обичах, господарю — отвърна тя най-накрая.

На лицето на Алдур се появи усмивка.

— Толкова ли е трудно да го изречеш, дъще?

Тя не му отговори, а пак се наведе над безжизненото тяло на Дурник.

— Би ли ни помолила да съживим този човек заради теб, дъще? — попита Алдур.

Тя изправи рязко глава.

— Това е невъзможно, господарю. Моля ви, не си играйте с мъката ми.

— Нека да допуснем все пак, че е възможно — каза той. — Ще поискаш ли от нас да го направим?

— С цялото си сърце, господарю.

— Защо? С каква цел, Поулгара? Каква задача ще има този мъж, ако го съживим?

Поулгара пак прехапа устни, после бързо и някак предизвикателно каза:

— Да бъде мой съпруг, господарю.

— И това ли беше трудно за изричане? Сигурна ли си все пак, че тази любов не произтича от мъката ти и че ако този мъж бъде съживен, ти няма да промениш решението си? Трябва да признаеш, че той е съвсем обикновен човек.

— Дурник никога не е бил обикновен — внезапно кипна тя. — Той е най-добрият и най-смелият мъж на света.

— Не исках да прозвучи като неуважение към него, Поулгара, но той не притежава никаква сила. Нито тази на Волята, нито другата, на Думата.