Дейвид Едингс - Последната битка

Боговете застанаха пак в кръг, Кълбото заблестя отново. Постепенно обезобразеното лице започна да се променя и гримасата изчезна. Светлината, която заобикаляше боговете и тялото на Торак, се усили, а светлината на Кълбото стана ослепителна. Когато Гарион видя лицето на мъртвия бог за последен път, то беше спокойно и без никаква следа от белези. Красиво лице, но все пак лице на мъртвец.

После светлината стана толкова ярка, че Гарион не можеше да види нищо. Когато отблясъците намаляха, боговете и тялото на Торак бяха изчезнали. Беше останало само Кълбото, което проблясваше слабо върху грубия камък.

Задача пристъпи самоуверено напред, повдигна се на пръсти, протегна ръчичка и взе светещото кълбо. След това го занесе на Гарион, подаде му го и каза твърдо:

— Задача, Белгарион.

Ръцете им се докоснаха и младият мъж изпита някакво ново усещане.

Сближени от това, което се беше случило току-що, всички се събраха около леля Поул и Дурник. На изток небето изсветляваше и розовината на зората обагряше малкото останали облаци в небето над Ктхол Мишрак. Събитията от изминалата ужасна нощ бяха титанични, но нощта вече свършваше и те стояха заедно и безмълвно наблюдаваха зората.

Бурята, разразила се през нощта, беше отшумяла.

Много години вселената беше била разделена на две, но сега най-после беше станала отново едно цяло. И ако съществуваше начало, то беше точно това, което се промъкваше изпод разкъсания облак и лъчите на изгряващото слънце в утрото на първия ден.

В нощта преди сватбата Белгарион, кралят на Рива, спа неспокойно. Ако се бяха оженили с тиха и кротка церемония веднага след смъртта на Торак, всичко щеше да мине гладко. Тогава той и малката му принцеса бяха толкова изморени и замаяни от събитията, че нямаха сили да се държат по друг начин, освен да са искрени един към друг. В онези няколко дни той беше открил в нея друга личност. Тя следеше всяко негово движение с търпеливо възхищение и непрекъснато го докосваше — по косата, по лицето, по ръцете, с нежни и любопитни пръсти. Странният начин, по който се приближаваше към него, без значение кой е край тях или какво става наоколо, сгушването й в него бяха като цяло доста приятни.

За съжаление това не продължи дълго. Когато се увери, че Гарион е добре и че до нея е самият той, а не образ от въображението й, който може да изчезне всеки момент, Се’недра постепенно се промени. Гарион се чувстваше малко като собственост — неговата малка принцеса целенасочено се промени и той ставаше все повече и повече неин.

А сега от деня, в който щеше официално да стане нейно притежание, го деляха само няколко часа. Сънят му беше неспокоен, сънищата му се объркваха със спомените. Заспиваше и се пробуждаше като морска птица, която се гмурка и излиза над вълните.

Беше отново във фермата на Фалдор. Дори в съня си можеше да чуе ударите от чука на Дурник и да усети миризмата от кухнята на леля Поул. Рундориг също беше там, и Зубрет, и Доруун, а ето го и Брил да излиза иззад ъгъла. Почти се събуди и се обърна неспокойно в кралското си легло. Това не беше възможно. Доруун беше мъртъв, удави се в Марду, а Брил изчезна завинаги зад парапета на Рак Ктхол.

След това се озова в замъка на Стис Тор и полуголата Салмисра докосваше лицето му с ледените си пръсти.

Но Салмисра вече не беше жена. Нали бе видял как се превърна в змия.

Грул удряше по замръзналата земя с желязната си тояга и крещеше: „Ела, Грат, бий се!“, а Се’недра пищеше.

В хаотичния свят на сънищата, преплетени с реалните спомени, той видя Ктучик, с лице, изкривено от ужас, да изчезва в нищото от висящата кула на Рак Ктхол.

После отново стоеше сред разпадащите се останки на Ктхол Мишрак с блеснал в ръцете меч и гледаше как Торак вдига ръце към облака, и чу отново последния вик на поразения бог: „Майко!“

Размърда се, почти се събуди и потрепери, както правеше винаги, когато го спохождаше този сън, но отново заспа непробудно.

Стоеше на палубата на кораба на Барак съвсем близо до малореанския бряг и слушаше обясненията на крал Анхег защо Барак е вързан за мачтата.

— Трябваше да го направим, Белгарат — каза тъжно монархът, но лицето му бе сурово. — Точно в разгара на бурята се превърна в мечка. Водеше екипажа към Малореа през цялата нощ и малко преди разсъмване отново се превърна в човек.

— Развържи го, Анхег — каза Белгарат с отвращение. — Никога вече няма да се превърне в мечка, поне докато Гарион е добре и е на сигурно място.