Дейвид Едингс - Последната битка

— Всичко се променя, лельо Поул — каза той след кратко мълчание. — След днешния ден нищо вече няма да е същото, нали?

— Вероятно — каза тя. — Но това не означава, че трябва да е по-лошо.

— Как се чувстваш при мисълта, че ще се омъжиш?

— Малко съм нервна — призна тя спокойно.

— Ти?

— Не съм се омъжвала никога, Гарион. Също както и ти не си се женил.

Нещо го притесняваше.

— Наистина ли мислиш, че това беше добра идея, лельо Поул? — попита той. — Искам да кажа, ти и Дурник да се ожените в един ден с нас? Това, което се опитвам да кажа, е, че ти си най-великата жена на света и заслужаваш сватбата ти да е истински празник, не е ли така?

— Точно това се опитвахме да избегнем, Гарион. С Дурник искаме венчавката ни да е скромна и се надявам, че в цялата суетня около вашата церемония никой няма да разбере.

— Как е той? Не съм го виждал от няколко дни.

— Променил се е. Мисля, че никога няма да е същият човек, когото познавахме.

— Но е добре, нали? — попита загрижено Гарион.

— Добре е, Гарион. Просто е малко различен, това е всичко. Случило му се е нещо, което не се е случвало на никой друг човек, и го е променило. Той е все така практичен, но вече гледа на нещата и от другата страна. Мисля, че това ми харесва.

— Трябва ли наистина да напуснете Рива? — попита той. — Можете да останете тук.

— Искаме да имаме свой дом, Гарион — каза тя. — Имаме нужда да останем само двамата. Освен това, ако съм тук, всеки път, когато се скарате със Се’недра, един от вас или и двамата ще чукате на вратата ми. Направих каквото можах, за да ви отгледам. Мисля, че вече е време да се справяте сами с проблемите си.

— Къде ще отидете?

— В Долината. Къщата на майка ми си стои. Много солидна постройка. Има нужда само от ремонт на покрива, нови врати и прозорци. Дурник може да се погрижи за това, пък и мястото е подходящо и за Дурник, и за Задача.

— Задача? Ще го вземете с вас?

— Все някой трябва да се грижи за него, а аз съм свикнала с малките момченца. Освен това татко смята, че ще е добре той да е далеч от Кълбото. Задача продължава да е единственият освен теб, който може да го докосва. Възможно е в даден момент някой да се опита да се възползва от това, също като Зедар.

— Как така? Искам да кажа, нали Торак вече е мъртъв? За какво ще послужи Кълбото на този някой?

Тя го погледна тъжно, белият кичур в косата и сякаш заблестя на слабата светлина.

— Не мисля, че това е била единствената причина за съществуването на Кълбото, Гарион — каза тя сериозно. — Има нещо, което все още не е завършено.

— Какво? Какво още трябва да се направи?

— Не знаем. Хрониките на Мрин не свършват със срещата между Детето на светлината и Детето на мрака. Ти си пазителят на Кълбото, а то все още има много важна роля, така че не забравяй и това. Бъди внимателен и не позволявай на мозъка си да се ангажира с ежедневните проблеми. Първото ти задължение продължава да е опазването на Кълбото, а аз няма да съм тук, за да ти го напомням всеки ден.

Не му се искаше да мисли за това.

— А какво ще направиш, ако някой дойде и се опита да отвлече Задача? Няма да можеш да го защитиш сега, когато… вече… — Той спря, защото още не беше говорил с нея за това.

— Давай, Гарион, кажи го — каза направо леля Поул. — Нека да погледнем истината в очите. Искаше да кажеш, че вече нямам никаква сила.

— Как се чувстваш, лельо Поул? Усещаш някаква празнина, сякаш си загубила нещо, така ли?

— Чувствам се както винаги, скъпи. Разбира се, не съм се опитвала да правя нищо, откакто се съгласих да се откажа от силата си. Би било доста мъчително, ако се опитам и не успея.

Тя сви рамене.

— Тази част от живота ми свърши, така че просто трябва да я оставя зад гърба си. Но Задача ще е в безопасност, защото Белдин живее в Долината, близнаците също. Това е достатъчно сила, събрана на едно място, за да го предпази от онези, които биха искали да го наранят.

— Защо Дурник прекарва толкова много време с дядо? — попита Гарион. — Откакто се върнахме в Рива, са заедно всяка минута.

Тя се усмихна.

— Предполагам, че ми готвят някаква изненада. Някакъв сватбен подарък. Много са потайни.

— Какъв подарък? — попита Гарион любопитно.

— Нямам и най-малката представа, не се и опитвам да открия. Каквото и да е, двамата полагат толкова огромни усилия, че не ми се иска да развалям всичко, като душа наоколо.

Тя погледна през прозореца към първите лъчи на зората и каза:

— По-добре да си тръгваш, скъпи. Трябва да започна да се приготвям. Това е денят на сватбата ми и искам да съм много красива.