Дейвид Едингс - Последната битка

Когато церемонията свърши и Дурник малко свенливо и доста нервно целуна булката, кукумявката обиколи параклиса няколко пъти в призрачна тишина. Закръжи над младоженците сякаш в няма благословия, после с няколко движения на крилата се придвижи към Белгарат. Старият магьосник отвърна решително поглед.

— Погледни я, татко — каза леля Поул. — Няма да си отиде преди да я познаеш.

Белгарат въздъхна и погледна право към странно сияещата птица, която пърхаше пред него.

— Все още ми липсваш — каза простичко той. — Дори след всичкото това време.

Кукумявката го дари с кратък поглед на златистите си немигащи очи, после проблесна и изчезна.

— Колко странно! — възкликна кралица Лайла.

— Ние сме странни хора, Лайла — отвърна леля Поул, — и имаме странни приятели и роднини.

Усмихна се отново и хвана нежно Дурник под ръка.

— Освен това — каза тя, като намигна — не бихте могли да си представите сватба без майката на младоженката, нали?

Когато церемонията свърши, всички тръгнаха по коридорите към централната крепост и спряха пред покоите на леля Поул. Гарион се канеше да си тръгне заедно с Барак и Силк веднага след кратките поздравления, но Белгарат сложи ръка на рамото на внука си и каза:

— Изчакай за момент.

— Не е добре да се натрапваме, дядо — каза нервно Гарион.

— Ще останем само няколко минути — увери го Белгарат. Устните на стареца потрепваха от едва сдържана радост. — Има нещо, което искам да видиш.

Едната вежда на леля Поул се повдигна въпросително, когато Белгарат и Гарион ги последваха в покоите й.

— Да не би да изпълняваме някакъв стар и забравен обичай, татко? — попита тя.

— Не, Поул — отвърна невинно той. — Просто с Гарион искаме да вдигнем наздравица за вашето щастие.

— Какво точно кроиш, Стари вълко? — попита го тя учудено.

— Трябва ли да кроя нещо?

— Обикновено правиш точно това, татко.

Все пак донесе четири кристални чаши и кана чудесно толнедранско вино.

— Четиримата започнахме всичко това преди много време — каза Белгарат. — Може би, преди да се разделим, трябва да си припомним дългия път, който изминахме, и странните неща, които го съпровождаха. Мисля, че всички се променихме по един или друг начин.

— Ти не си се променил чак толкова, татко — натърти леля Поул. — Изплюй камъчето.

Белгарат, който вече сияеше съвсем открито, се обърна към Дурник и каза:

— Мъжът ти има нещо за теб.

Дурник преглътна и попита:

— Сега ли?

Белгарат кимна.

— Знам колко много обичаш красивите неща като онази птичка там — каза Дурник на леля Поул и посочи стъклената птичка, която Гарион й беше подарил миналата година. — Исках да ти подаря нещо като нея, само че не мога да работя със стъкло. Аз съм ковач, затова трябваше да работя с метал.

И разви нещо, увито в обикновено парче плат. Беше прекрасна полуразцъфнала метална роза, изработена изящно.

— О, Дурник! — каза леля Поул искрено щастлива. — Колко е прекрасна!

Но Дурник не й даваше розата.

— Няма никакъв цвят, за съжаление — отбеляза той малко критично, — нито аромат.

И погледна нервно Белгарат.

— Давай — каза старецът. — Както ти показах.

Дурник се обърна отново към леля Поул.

— Наистина нямам какво да ти дам, мила Поул — каза той смирено, — освен честното си сърце и това.

Вдигна розата и погледът му се съсредоточи.

Гарион го чу много ясно. Беше добре познатият шум, съпроводен от звънене на звънци. Розата в протегнатата ръка на Дурник сякаш затрепери и постепенно започна да се променя. Краищата на листенцата станаха по-бели от снега, но вътрешните, които се отваряха, бяха огненочервени. Когато свърши, Дурник подаде на леля Поул едно живо цвете, чиито листа бяха покрити с роса.

Леля Поул възкликна и го погледна с невярващи очи. С трепереща ръка взе розата от Дурник и очите й се напълниха със сълзи.

— Как е възможно това? — попита тя с благоговение.

— Сега Дурник е много особен човек — каза Белгарат. — Доколкото знам, той е единственият, който се е върнал от света на мъртвите. Не е възможно това да не го промени, поне малко. Но аз винаги съм подозирал, че в нашия практичен приятел се крие душата на поет. Може би единствената съществена разлика сега е, че може да дава израз на поетичната си душа.

Дурник, който изглеждаше малко смутен, докосна розата с треперещи пръсти.

— Има и едно предимство, Поул — отбеляза той. — Металът е все още вътре, така че тя няма никога да увехне или да клюмне. Ще си остане такава, каквато е сега. Дори посред зима ще имаш поне едно живо цвете.