Дейвид Едингс - Последната битка

— Помислих си, че аз съм го направил.

— Не, Гарион. Това беше мъката на Вселената за мъртвия й син.

Гарион се замисли.

— Но той трябваше да умре, нали?

Белгарат кимна.

— Това беше единственият начин нещата да се върнат към нормалния си ход. Торак трябваше да умре, за да може всичко да продължи в правилната посока. В противен случай светът щеше да потъне в невъобразим хаос.

Гарион беше споходен от странна мисъл.

— Дядо — каза той, — кой е Задача?

— Не знам — отвърна Белгарат. — Може би просто едно странно момче. А може и да е нещо друго. Май е по-добре да започнеш да се обличаш.

— Опитвам се да не мисля за това.

— О, стига! Това е най-щастливият ден в живота ти.

— Наистина ли?

— Може да ти помогне, ако си го повтаряш по-често.

Всички единодушно се бяха съгласили, че горимът на Улго е най-подходящият човек за церемонията, която щеше да свърже Се’недра и Гарион. Крехкият старец измина пътя от Пролгу на малки преходи — през пещерите го носиха на носилка, после Фулрах изпрати кралската си карета да го посрещне и да го доведе до Сендария, а след това го прекараха с кораб до Рива. Фактът, че богът на улгосите е баща на всички богове, се стовари като гръм върху религиозните кръгове. Цели библиотеки с томове философски размишления се оказаха неизползваеми и всички свещеници и жреци изпаднаха в шок. Гродег, висшият жрец на Белар, припадна, когато новината стигна до него. Осакатен за цял живот от раните, които бе получил в битката за Тул Марду, той не можа да понесе този последен удар. Когато се съвзе, хората, които се грижеха за него, установиха, че мозъкът му се е повредил и че сега е като ума на малко дете. Гродег прекарваше дните си сред играчки и шарени предмети.

Кралската венчавка щеше да се състои в залата на риванските крале и всички се бяха събрали там. Крал Родар беше облечен в червено, крал Анхег в синьо, Фулрах в кафяво, а Чо-Хаг носеше обичайния за алгарите черен цвят. Бранд, регентът, беше облечен в риванското сиво, а лицето му беше още по-мрачно след смъртта на най-малкия му син. Имаше и други кралски особи. Ран Боруни XXIII-ти, облечен в златиста мантия, бе странно весел, докато си говореше с гологлавия Сади. Още по-странно беше, че двамата се спогаждаха добре. Възможностите за промяна на ситуацията в Запада засягаха и двамата, така че те се опитваха да се нагодят към обстоятелствата. Крал Кородулин носеше пурпур и стоеше изправен до останалите крале, макар че не говореше много. Ударът, който бе получил в битката при Тул Марду, беше засегнал слуха му и сега младият крал очевидно не се чувстваше добре в компания. В центъра на събралите се монарси стоеше Дроста лек Тун, кралят на Гар ог Надрак, облечен в доста неприятен жълт костюм. Мършавият крал на надраките говореше с къси фрази и се смееше пискливо. Този следобед крал Дроста постигна много споразумения, някои от които считаше за истинска чест.

Белгарион, кралят на Рива, не участваше в тези дискусии, което беше може би по-добре. В момента умът му беше доста разстроен. Облечен в синьо, той пристъпваше нервно в преддверието, където с Лелдорин очакваха фанфарите да ги призоват в залата.

— Бих искал всичко вече да е свършило — каза той за шести път.

— Бъди търпелив, Гарион — посъветва го Лелдорин отново.

— Какво правят там вътре?

— Вероятно очакват да им съобщят, че нейно величество е готова. Точно сега тя е много по-важна от теб. Така е по-сватбите, нали знаеш.

— Ти си щастливец. Двамата с Ариана просто сте избягали и сте се венчали без никакви суетни.

Лелдорин се засмя свенливо.

— Не ми се е разминало, Гарион — каза той. — Просто се отложи за известно време. Всичките тези приготовления вдъхновиха моята Ариана. Тя иска да вдигнем сватба веднага щом се върнем в Арендия.

— Какво толкова има в тези сватби, че така завладяват женските мозъци?

— Кой знае? — сви рамене Лелдорин. — Женският ум е мистерия, както сам ще разбереш много скоро.

Гарион го погледна кисело и отново намести короната си.

— Иска ми се всичко вече да е свършило — каза той още веднъж.

Когато фанфарите изсвириха, вратата се отвори и Гарион, видимо разтреперан, намести короната си още веднъж и пристъпи към срещата със съдбата си. Въпреки че познаваше повечето хора в залата, всички лица му се струваха размазани. Двамата с Лелдорин тръгнаха към трона, където висеше великият меч, украсен със златното кълбо.

Залата беше окичена със знамена и море от пролетни цветя. Гостите, облечени в коприна, сатен и ярки брокати, се надигаха и въртяха глави, за да могат да видят влизането на величествения младоженец.