Дейвид Едингс - Последната битка

— О, Дурник! — възкликна тя и го прегърна.

Той изглеждаше малко притеснен, докато отвръщаше несръчно на прегръдката й. После каза:

— Ако наистина я харесваш, мога да ти направя още. Дори цяла градина. Не е чак толкова трудно. След като се научиш.

Изведнъж очите на леля Поул се разшириха. Все още прегърнала Дурник с една ръка, тя се обърна и погледна стъклената птичка, кацнала върху стъклената си клонка.

— Лети — каза тя и птичката разпери криле и изпърха до протегната й ръка.

Изучава известно време розата, потопи човчица в капка роса, после вдигна глава и запя. Леля Поул вдигна внимателно ръка и птичката отново застина върху стъкленото клонче. Песента й продължаваше да отеква в тишината.

— Мисля, че вече е време двамата с Гарион да си вървим — каза Белгарат. Лицето му беше разчувствано.

Но леля Поул беше прозряла нещо. Присви очи, после ги отвори широко.

— Момент, Стари вълко — каза тя и в гласа й прозвуча метална нотка. — Знаел си още от самото начало, нали?

— Какво да съм знаел, Поул? — попита невинно той.

— Че Дурник… че аз…

За първи път Гарион виждаше случай, в който леля Поул нямаше думи.

— Знаел си! — извика тя.

— Естествено. Щом Дурник се събуди, почувствах, че е различен. Изненадан съм, че ти не си го разбрала. Трябваше да поработя с него обаче.

— Защо не ми каза?

— Не си ме питала, Поул.

— Ти… аз…

Тя се овладя с огромно усилие.

— През всички тези месеци ме остави да си мисля, че съм загубила силата си, а тя си е била тук през цялото време. Остави ме да преживея всичко това?

— О, Поул. Ако се беше замислила, щеше да разбереш, че не можеш ей така да се разделиш с нея. Имаш ли я веднъж, имаш я за цял живот.

— Но нашият господар каза…

Белгарат вдигна ръка.

— Припомни си, Поул. Това, което той всъщност поиска, беше да ограничиш независимостта си в брака и да прекараш живота си, без да имаш повече сила от Дурник. Тъй като не би могъл да отнеме твоята сила, очевидно е имал предвид нещо друго.

— Ти ме остави да вярвам, че…

— Нямам контрол над мислите ти, Поул — отвърна той с най-убедителния тон, на който беше способен.

— Ти ме заблуди!

— Не, Поул — поправи я той. — Ти сама се заблуди.

После й се усмихна с обич.

— Преди да си продължила с обичайната тирада, спри и помисли за секунда. Като вземем под внимание всички факти, това не те нарани, нали? И не е ли по-прекрасно да го откриеш по този начин?

Усмивката му ставаше все по-широка.

— Можеш да го приемеш като сватбен подарък от мен, ако искаш — добави той.

Поулгара се втренчи в него за момент, очевидно с желание да му се разсърди, но той я погледна дяволито. Сблъсъкът между двамата беше доста прикрит, но очевидно този път Белгарат победи. Тъй като не беше в състояние да изпитва гняв, тя се засмя безпомощно, прегърна го нежно и каза:

— Ти си ужасен старец, татко.

— Знам — призна той. — Идваш ли, Гарион?

Щом излязоха в коридора, Белгарат избухна в смях.

— Какво толкова смешно има? — попита го Гарион.

— Чаках този момент от месеци — каза кискащият се старец. — Видя ли лицето й, когато разбра какво става? Размотаваше се наоколо с чувството, че е направила велика саможертва, и изведнъж разбра, че това е било абсолютно ненужно.

Лицето му придоби лукав израз.

— Знаеш ли, леля ти винаги е била прекалено сигурна в себе си. Може би беше добре да си мисли поне за известно време, че е обикновено човешко същество. Може да й помогне.

— Тя беше права — засмя се Гарион. — Ти наистина си ужасен старец.

Белгарат се засмя.

— Е, поне се опитвам.

Отидоха заедно в покоите на Гарион, та той да се преоблече за сватбата.

— Дядо — каза Гарион, докато сядаше, за да си събуе ботушите. — Има нещо, което отдавна се каня да те попитам. Точно преди да умре Торак извика: „Майко!“

Белгарат кимна.

— Коя е майка му?

— Вселената — отвърна възрастният мъж.

— Не разбирам.

Белгарат почеса късата си бяла брада.

— Доколкото схващам, всеки бог е създаден като идея в ума на УЛ, бащата на боговете, но ги е родила Вселената. Много е сложно. Аз самият не го разбирам съвсем. Както и да е, когато Торак умираше, извика Вселената, защото си мислеше, че единствено тя все още го обича. Не беше прав, разбира се, защото баща му и братята му също го обичаха, въпреки че знаеха колко зъл и жесток беше станал. А Вселената тъгуваше за него.

— Вселената?

— Не го ли почувства? Моментът, когато всичко спря и светлината изчезна.