Дейвид Едингс - Последната битка

— Обичам те.

Първия път му беше трудно, затова реши да повтори, просто да опита.

— Обичам те — прошепна той отново. Втория път беше по-лесно.

Ефектът върху принцесата беше главозамайващ. Тя внезапно се изчерви, очите й се разшириха и погледът й стана някак беззащитен. Сякаш цялото й сърце беше събрано в очите й. Не можеше да говори, но вместо това протегна ръка и го докосна нежно по лицето. Той беше изумен от ефекта на тази простичка фраза. Изглежда, Адара беше права. Изведнъж Гарион се почувства много по-уверен, отколкото се беше чувствал през изминалите месеци.

Гостите танцуваха в чест на кралската сватба. Имаше няколко лица обаче, които не изглеждаха щастливи. Близо до центъра Мандорален танцуваше с лейди Нерина, баронеса Воу Ебор. Лицата и на двамата отразяваха трагедията на техния живот. Недалеч от тях Силк танцуваше с кралица Порен. Лицето на дребния мъж излъчваше онова горчиво самосъжаление и насмешка, които Гарион беше видял за пръв път в двореца на крал Анхег.

Гарион въздъхна.

— Меланхолия ли те споходи вече, съпруже? — попита го Се’недра.

И го прегърна и се сгуши в него. Миришеше прекрасно и беше топла и мека.

— Просто си припомних някои неща — отвърна той.

— Добре. Но се опитай да приключиш с това сега. Защото не искам да ни пречи по-късно.

Гарион се изчерви, а Се’недра се засмя дяволито.

— Мисля, че това по-късно не е много далеч — каза тя. — Според мен трябва да танцуваш с леля Поулгара, а аз с дядо ти. Едва тогава можем да се оттеглим. Днес беше дълъг ден.

— Наистина вече съм малко изморен.

— Твоят ден не е свършил още, Белгарион, кралю на Рива — натърти тя.

Гарион се чувстваше малко странно, когато приближи леля Поул и Дурник, които гледаха танцуващите двойки.

— Ще танцуваш ли с мен, лельо Поулгара? — попита той с официален поклон.

Тя го погледна малко изненадано и каза:

— Значи най-после го призна пред себе си.

— Какво да съм признал?

— Коя съм всъщност.

— Винаги съм го знаел.

— Но никога не си ме наричал с пълното ми име, Гарион — изтъкна тя и нежно погали косата му. — Мисля, че това е една значителна стъпка.

Танцуваха заедно под светлините на запалените свещи. Стъпките на Поулгара бяха по-бавни и отмерени от тези, които му беше показал Лелдорин: тя се беше върнала в мрачното минало и сега го водеше в един танц, който беше научила пред много векове, когато бе живяла с арендите. Движеха се заедно в бавния, грациозен и някак меланхоличен ритъм на танца, който беше изчезнал завинаги преди около двадесет и пет века — но бе останал в съзнанието и сърцето на Поулгара.

Се’недра се беше изчервила ядосано, когато Белгарат я върна на Гарион за последния им танц. Старецът се усмихна дяволито, поклони се на дъщеря си и я отведе. Четиримата танцуваха недалеч един от друг и Гарион ясно чу въпроса на леля Поул.

— Добре ли се справихме, татко?

Усмивката на Белгарат беше съвсем искрена.

— Да, Поулгара — отвърна той. — Всъщност смятам, че се справихме доста добре.

— Значи си е заслужавало, татко?

— Да, Поул, заслужаваше си.

Продължаваха да танцуват.

— Какво ти каза той? — прошепна Гарион на Се’недра.

Тя се изчерви.

— Няма значение. Може би ще ти кажа по-късно.

Отново тази дума!

Танцът свърши и в залата настъпи очакваната тишина. Се’недра отиде при баща си, целуна го по бузата и се върна.

— Е? — каза тя на Гарион.

— Какво „е“?

— О, ти си невъзможен! — засмя се тя.

После го хвана за ръка и уверено го поведе извън залата.

Беше късно, към два след полунощ. Магьосникът Белгарат беше в игриво настроение и се шляеше из пустите коридори с чаша в ръка. Беше празнувал тази вечер и сега краката не го държаха съвсем, но беше по-добре от някои други гости, които бяха заспали в несвяст къде ли не.

Спря и погледна един пазач, който хъркаше, пльоснат в локва бира. После като си тананикаше тихичко и подскачаше в танцова стъпка, белобрадият старец продължи по коридора към балната зала — беше сигурен, че там ще намери поне малко бира.

Когато минаваше покрай залата на риванските крале, забеляза, че отвътре струи светлина. Промуши глава през вратата, за да види дали има някой. Залата беше празна. Светлината идваше от Кълбото на Алдур върху меча на риванския крал.

— О — каза Белгарат на камъка, — ти ли си било?

После се отправи по пътеката към трона, като се поклащаше леко.

— Е, стари приятелю — каза той. — Виждам, че всички са си отишли и са те оставили съвсем сам.