Дейвид Едингс - Последната битка

Гарион седна в леглото. Що за изненадващо разкритие!

— Ти си защитникът на Гарион — беше обяснил Белгарат на огромния мъж. — За това си се родил. Всеки път, когато Гарион е бил в смъртна опасност, си се превръщал в мечка, за да го защитиш.

— Искаш да кажеш, че съм магьосник? — попита невярващо Барак.

— Не съвсем. Смяната на формата не е толкова трудно нещо, пък и ти не си го правил съзнателно. От друга страна, не си го правил ти, а Пророчеството.

Остатъка от пътя обратно до Мишрак ак Тул Барак прекара в опити да разбере това, което беше научил.

Гарион стана от леглото и отиде до прозореца. Звездите на пролетното небе гледаха към спящия град и тъмните води на Морето на ветровете отвъд пристанището. Нямаше никакви признаци, че приближава зората. Гарион въздъхна, наля си вода от каната на масата и се върна в леглото и в неспокойния си сън.

Беше в Тул Зелик, а Хетар и Мандорален докладваха за действията на Закат, императора на Малореа.

— В момента обсажда Рак Госка — казваше Хетар. Ястребовото му лице се беше променило и изглеждаше много по-меко от последния път, когато Гарион го беше видял. Високият алгар се обърна към Гарион и каза:

— В крайна сметка ще се наложи да предприемеш нещо срещу Закат. Не мисля, че искаш да броди на воля в тази част на света.

— Защо аз? — попита Гарион, без да се замисли.

— Защото си господар на Запада, забрави ли?

Гарион пак се събуди. Рано или късно щеше да му се наложи да се заеме със Закат. Нямаше никакво съмнение по този въпрос. Може би след сватбата щеше да му остане време да обмисли ситуацията. Той се замисли. Беше странно, но нямаше никаква представа какво ще се случи след сватбата. Тя стоеше пред него като огромна врата, която водеше към място, на което не е бил никога. Е, Закат трябваше да почака Гарион първо да се ожени.

В просъница Гарион преживя отново едно малко спречкване между него и нейно императорско величество.

— Но това е глупаво, Се’недра — протестираше той. — Няма да се бия с никого, защо тогава трябва да яздя с вдигнат меч?

— Те трябва да те видят Гарион — обясняваше тя, сякаш говореше на дете. — Те са оставили домовете си и са се присъединили към твоята армия, защото си ги повикал.

— Никого не съм викал.

— Аз го направих вместо теб. Това е една много добра армия, наистина, и аз я събрах сама. Не се ли гордееш с мен?

— Не съм те молил за това.

— Беше твърде горд, за да ме помолиш. Това е един от недостатъците ти, Гарион. Не трябва да се срамуваш да молиш за помощ хората, които те обичат. Всеки войн от тази армия те обича. Те ме последваха заради теб. Толкова ли е трудно за великия владетел на Запада да награди верните си войници, като покаже малко внимание към тях? Или си станал прекалено велик, за да изразиш обикновена благодарност?

— Извърташ нещата, Се’недра. Правиш го, много често, знаеш ли?

Но Се’недра продължаваше, сякаш въпросът беше решен.

— И разбира се, ще носиш короната и красиви доспехи. Мисля, че една ризница е много подходяща за случая.

— Няма да се правя на клоун само за да задоволя пристрастието ти към евтината театралност.

Очите й се напълниха със сълзи. Долната й устна потрепери.

— Ти не ме обичаш вече — обвини го тя с треперещо тихо гласче.

Гарион изстена дори в съня си. Винаги се стигаше до тук. Тя печелеше абсолютно всеки спор с тази подла измама. Гарион беше убеден, че не е искрена. Знаеше, че го прави просто за да постигне своето, но беше беззащитен срещу това оръжие. Можеше изобщо да не става дума за това, но тя винаги успяваше да извърти темата така, че да стовари върху него това жестоко обвинение. И той губеше всяка надежда да победи в спора. Къде се беше научила да е толкова безсърдечна и нечестна?

Така и стана. Когато се изкачи на източното възвишение, за да поздрави развълнуваната армия на Се’недра, Гарион беше облечен в ризница, носеше корона и самодоволно размахваше бляскавия си меч.

Толкова много неща се бяха случили, откакто Гарион, Силк и Белгарат се бяха измъкнали крадешком от крепостта на Рива миналата пролет. Младият крал лежеше в леглото, размишляваше и отново се унасяше в сън. Всъщност Се’недра беше успяла да събере армия. Колкото повече подробности чуваше, толкова повече се изумяваше не само от смелостта, а и от огромната енергия и силна воля, които беше вложила в това. Беше получавала насоки и указания, естествено, но първоначалната идея все пак бе нейна. Възхищението, което изпитваше, започна да придобива реално измерение. Щеше да се ожени за една разумна млада жена, която изобщо не страдаше от скрупули.