Дейвид Едингс - Последната битка

Торак залитна назад. Мечът излезе от гърдите му, но огънят в тялото му остана. Той затисна с ръка раната си и между пръстите му излезе синя светлина, която озари развалините.

Обезобразеното му лице, набраздено от сълзи, се изкриви в предсмъртна агония. Той обърна обгореното си лице към небето и вдигна огромните си ръце. В предсмъртен ужас раненият бог извика към небесата: „Майко!“. Гласът му отекна в най-далечната звезда.

Остана дълго така, застинал с вдигнати умолително ръце. После залитна и се сгромоляса в краката на Гарион.

За секунда настъпи мъртва тишина. От устните на Торак се изтръгна нечовешки писък, който отекна в бездната, а тъмното пророчество отнесе със себе си сянката на Ктрек Гору.

Отново настъпи тишина. Облаците над тях спряха да се движат, звездите изчезнаха. Цялата вселена потрепери и спря. Настъпи момент на пълен мрак и покой. В тази секунда всичко, което съществуваше, което беше съществувало или щеше да бъде родено, се вля в пътя на единственото Пророчество. И ако преди винаги беше имало две, сега то беше едно-единствено.

После вятърът задуха, отначало леко, после по-силно и отвя застоялата миризма на Града на мрака, звездите изгряха отново като огнени бижута върху кадифената шия на нощта. Когато светлината се появи отново, Гарион се изправи изтощен над тялото на мъртвия бог. Мечът му продължаваше да проблясва в ръката му, а Кълбото тържествуваше в ума му. Знаеше, че в краткия момент, когато светлината бе изчезнала, двамата с Торак си бяха върнали нормалните размери, но беше прекалено изморен, за да се учудва.

Белгарат се измъкна замаян от мрачната гробница. Скъсаната верижка на медальона му висеше от стиснатия му юмрук. Старецът поспря за момент и се вгледа в Гарион и в мъртвия бог.

Вятърът свистеше в развалините. В далечината хрътките на Торак нададоха тъжен вой за своя мъртъв господар.

Белгарат изправи рамене, после със странен жест, подобен на този, който Торак бе направил преди да умре, вдигна ръце към небето и извика:

— Господарю! Всичко свърши!

Всичко свърши, но Гарион усещаше горчивия вкус на победата. Не е лесно за човек да убие бог, без значение колко зъл и жесток е той. И така, Белгарион, кралят на Рива, стоеше тъжен до тялото на победения враг, а сутрешният вятър вееше над Града на нощта.

— Съжаляваш ли, Гарион? — попита тихо Белгарат като сложи ръка на рамото на внука си.

— Не, дядо — въздъхна Гарион. — Предполагам, че не. Това трябваше да стане, нали?

Белгарат кимна мрачно.

— Просто ми е мъчно, че беше толкова самотен в смъртта си. Отнех му всичко преди да го убия. Не се гордея много с това.

— Както ти сам каза, това трябваше да се случи. Нямаше друг начин да го победиш.

— Толкова ми се иска да му бях оставил нещо.

Изпод руините на желязната кула се зададе малка процесия. Леля Поул, Силк и Се’недра носеха тялото на Дурник, до тях тъжно вървеше Задача.

Непоносима болка обзе Гарион. Дурник, най-старият му приятел, беше мъртъв.

— Това беше необходимо, разбираш, нали? — каза Белгарат тъжно.

— Защо? Защо трябваше Дурник да умира, дядо?

В гласа на Гарион имаше мъка, в очите му блестяха сълзи.

— Защото смъртта му даде сила на леля ти да се противопостави на Торак. Това е единственото слабо място на Пророчеството — възможността Поул да отстъпи. Всичко, от което се нуждаеше Торак, беше един човек да го обича, и тогава щеше да бъде непобедим.

— Какво щеше да стане, ако тя беше отишла при него?

— Щеше да загубиш битката. Затова Дурник трябваше да умре.

Старецът въздъхна тъжно.

— Бих искал да не беше станало така, но просто беше неизбежно.

Тримата, които изнесоха Дурник от срутената кула, го положиха внимателно на земята, а Се’недра се присъедини към Белгарат и Гарион. Без да каже нито дума, мъничката принцеса пъхна ръката си в ръката на Гарион и тримата останаха безмълвни, загледани в леля Поул. Сълзите бяха преминали вече и тя се наведе, нагласи внимателно ръцете на Дурник на гърдите му и го покри с наметалото си. После седна на земята, положи главата му в скута си и започна да гали косата му.

— Не мога да понеса това — изхлипа Се’недра, зарови лице в рамото на Гарион и заплака.

Най-после там, където преди цареше непрогледен мрак, се появи светлина. Гарион вдигна глава и видя един-единствен яркосин лъч да се спуска от разкъсания къдрав облак. Достигна до земята и окъпа руините с наситеното си сияние. После към него се присъединиха други лъчи: червен, жълт, зелен и други цветове, които Гарион не можеше да назове. Огромните колони светлина се извиха от двете страни на мъртвото тяло на Торак като внезапно появила се дъга. Гарион инстинктивно осъзна, че в средата на всяка колона стои по една нажежена до бяло фигура. Боговете се бяха върнали, за да си вземат сбогом с мъртвия си брат. Той разпозна Алдур и много лесно след това всеки от останалите. Мара все още хлипаше, слепият Иса като че ли се извиваше като змия в ярката светлина на зелената колона. Лицето на Недра излъчваше суровост, а това на Чалдан — гордост. Белар, русокосият бог на алорните с дяволит момчешки израз, също скърбеше за смъртта на Торак. Боговете се бяха завърнали на земята с ярка светлина и звук. Зловонният въздух на Ктхол Мишрак внезапно оживя от звуците на цветните лъчи. Всеки издаваше различен тон, а всички заедно образуваха хармония, която изглеждаше като отговор на всички въпроси, които човек някога си е задавал.