Дейвид Едингс - Последната битка

— Това е измъкване, Зедар — каза леля Поул.

— Какво прави тя тук? — шепнешком попита Гарион дядо си.

— Тя трябва да е тук — прошепна в отговор Белгарат с нотка на облекчение. — Слушай.

— Не мисля, че ще спечелим, ако се препираме, Поулгара — каза Зедар. — И двамата вярваме, че това, което сме направили, е било правилно. Нито един от двама ни не е в състояние да накара другия да промени мнението си по този въпрос. Защо просто не оставим нещата така?

— Много добре, Зедар — отвърна хладно леля Поул.

— Какво ще правим сега? — попита задъхано Силк.

— Трябва да има и други вътре — отвърна кротко Белгарат. — Нека се уверим кои са, преди да нахлуем.

Желязната врата не се затваряше добре и около рамката се промъкваше светла ивица. Гарион можеше да различи лицето на Белгарат в сумрака.

— Как е баща ти? — попита Зедар с безразличен тон.

— Все така. Много ти е сърдит, но ти го знаеш.

— Е, това се очакваше.

— Той се нахрани, лейди Поулгара — чу Гарион гласа на Се’недра и погледна дядо си въпросително, но той му направи знак да мълчи.

— Постели му, скъпа — нареди леля Поул, — и го завий. Късно е и му се спи.

— Аз ще го направя — предложи Дурник.

— Добре — въздъхна Белгарат. — Всички са тук.

— Как са се озовали тук? — прошепна Силк.

— Нямам никаква представа и не ме интересува. Важното е, че са тук.

— Радвам се, че сте успели да го спасите от Ктучик — каза Зедар. — Много се привързах към него, докато бяхме заедно през всичките тези години.

— Къде го намери? — попита леля Поул. — Така и не можахме да разберем от коя държава е.

— Забравих — отвърна Зедар малко притеснено. — Може би Камаар или Тол Хонет, а може би някой град от другата страна на Малореа. Подробностите ми се изплъзват, не съм се интересувал от тях.

— Опитай се да си спомниш — каза тя. — Може да се окаже важно.

— Щом толкова настояваш — въздъхна Зедар, после помълча малко и продължи: — Бях много неспокоен, не знам защо. Беше преди пет или шест години. Изследванията ми не ме вълнуваха вече и препирните между кролимите ме дразнеха. Започнах да скитам, без изобщо да обръщам внимание къде се намирам. Сигурно съм кръстосал всички кралства поне по няколко пъти през тези години. Както и да е, минавах през някакъв град и идеята ме осени внезапно. Всички знаем, че Кълбото унищожава всеки, който таи и най-малката злоба в сърцето си, но какво щеше да направи с някой напълно невинен? Бях поразен от простотата на тази мисъл. Улицата, по която вървях, беше пълна с хора, а аз се нуждаех от спокойствие, за да обмисля гениалната си идея. Завих зад ъгъла в една тиха уличка и там стоеше детето, сякаш ме чакаше. Беше на около две годинки, можеше да върви и нищо друго. Протегнах ръка към него и му казах: „Имам една малка задача за теб, момчето ми“. То дойде при мен и повтори: „Задача“. Това е единствената дума, която съм го чувал да казва.

— Какво направи Кълбото, когато го докосна за първи път? — попита леля Поул.

— Заблестя. По някакъв странен начин то сякаш го разпозна. Нещо премина между тях, когато детето го докосна.

Той въздъхна.

— Не, Поулгара. Не знам кое е детето. Доколкото знам, напълно е възможно да е илюзия. Идеята да го използвам се появи в главата ми толкова внезапно, че понякога се питам дали някой не я е сложил там. Напълно е възможно.

— Защо, Зедар? — попита тихо леля Поул. — Защо измени на Господаря?

В гласа й се четеше странно съчувствие.

— За да спася Кълбото — отвърна той тъжно. — Това поне беше първоначалната идея. То ме притежава от момента, в който го видях. След като Торак го открадна от Господаря, Белгарат и останалите започнаха да кроят планове как да си го върнат със сила, но аз знаех, че ако Алдур не се намеси и не удари директно Торак, нямат никакви шансове, а Алдур нямаше да го направи. Помислих си, че ако силата не успее да го върне, измамата може и да успее. Ако кажех на Торак, че съм негов съюзник, той можеше да ми се довери, а аз на свой ред да открадна Кълбото от него.

— И какво стана, Зедар? — Въпросът й беше много прям.

— О, Поулгара! — Гласът на Зедар бе приглушено стенание. — Не можеш да си представиш. Бях сигурен в себе си, толкова сигурен, че мога да запазя ума си от влиянието на Торак, но не се оказах прав. Сгреших… сгреших. Умът и волята му ме завладяха. Сграбчи ме в ръцете си и сломи съпротивата ми.

В гласа на Зедар имаше ужас.

— Той прониква до самата ти същност, до дълбините на душата ти. Знам, че Торак е отвратителен, по-зъл, отколкото можеш да си представиш, но когато ме повика, трябва да отида, и каквото поиска от мен, трябва да го направя, дори цялата ми душа да крещи срещу него. Дори сега, когато спи, пръстите му са стиснали сърцето ми.