Дейвид Едингс - Последната битка

— Сега ти го направи — каза той на Гарион, като почти не помръдна устни, типично за говора на вълците.

Гарион се концентрира и си представи облика на вълка. Направи го толкова бавно, че сякаш усети как му расте козина.

Силк търкаше лицето и ръцете си с мръсотия, за да е по-незабележим. После погледна въпросително вълците.

Белгарат изви глава към града и ги поведе през откритото поле към мрачните руини.

В слабата светлина се движеха и други фигури, които се ослушваха и душеха. Някои миришеха на кучета, други на влечуги. Кролимите претърсваха и следяха иззад скалите и ъглите и търсеха с умовете си натрапници в мрака.

Земята под лапите на Гарион беше мъртва. Нямаше никаква растителност, никакъв живот. Заедно със Силк, който беше приклекнал между тях, двата вълка се промъкваха по корем към развалините, като използваха максимално купищата камъни и останки. На Гарион му се струваше, че се движат много бавно, но Белгарат не обръщаше никакво внимание на времето. Когато по случайност се озоваваха до някой кролим, пълзяха един след друг. Минутите едва се влачеха, докато тримата пълзяха все по-близо до Града на мрака.

Точно до разрушената скала стояха двама жреци на Торак и тихо разговаряха. Приглушените им гласове отекваха ясно в ушите на Гарион.

— Хрътките изглеждат нервни тази нощ — каза първият кролим.

— От бурята е — отвърна другият. — Лошото време винаги ги изнервя.

— Чудя се какво ли е да си хрътка — замислено каза първият.

— Ако толкова искаш, можеш да се присъединиш към тях.

— Е, не съм чак толкова любопитен.

Силк и двата вълка минаха на не повече от десет метра от разговарящите кролими и продължиха напред през руините на мъртвия град. Сред развалините можеха да се придвижват по-бързо. Сенките ги прикриваха и те се промъкваха между камъните, водени уверено от Белгарат към центъра на града и останките на желязната кула — остри и черни на фона на мрачното небе.

Миризмата на ръжда, застояло и гнилоч стана по-силна и прииждаше към вълчия нос на Гарион на талази. Беше отвратителна, така че той затвори уста и се опита да не мисли за това.

— Кой е там? — попита остро един глас.

Беше кролим. Стоеше с изваден меч на средата на улицата и се взираше внимателно в тъмните сенки. Тримата замръзнаха. Гарион по-скоро подуши, отколкото чу как Силк бавно и внимателно се пресегна и извади камата, скрита зад врата му. После замахна, ножът изсвистя и с безмилостна точност се заби в кролима.

Той изстена, преви се рязко, после въздъхна и падна по очи. Мечът му издрънча и също падна на земята.

— Да вървим — каза Силк и пробяга покрай тялото на кролима, сгърчено върху камъните.

Гарион усети миризмата на прясна кръв и тя предизвика странен вкус в устата му.

Стигнаха до камарата огънати железа и натрошени плочи — някогашната кула — и бавно се промъкнаха през отворената врата в непрогледния мрак. Миришеше на ръжда, но се усещаше и мирисът на древна всепоглъщаща злина. Гарион спря и нервно задуши. Почувства как козината на врата му настръхва и с усилие потисна ръмженето, което неволно се надигна в гърлото му.

Усети как Белгарат мина покрай него и последва стария вълк, воден единствено от обонянието си. В отсрещния край на огромната празна желязна стая имаше още една врата.

Белгарат спря и Гарион чу отново тихия шепот — дядо му отново прие човешка форма. Гарион се съсредоточи и също се върна в нормалния си облик.

Силк псуваше гневно, но почти безмълвно под нос.

— Какво има? — прошепна Белгарат.

— Забравих да си взема ножа — отвърна Силк през зъби. — Беше един от любимите ми.

— Сега какво ще правим, дядо? — попита Гарион с дрезгав шепот.

— Зад тази врата има стълбище, което води надолу.

— Какво има долу?

— Килия. Нещо като гробница, в която Зедар е положил тялото на Торак. Ще слезем ли долу?

Гарион въздъхна, после сви рамене и отвърна:

— Затова сме дошли.

— Не вярваш, че се съглася с теб, нали, Зедар?

Гарион замръзна с ръка, протегната към желязната врата, и с единия крак върху стъпалото.

— Не можеш да избегнеш отговорността си с оправданието, че това е необходимост — продължи гласът зад вратата.

— Не сме ли всички ние движени от необходимостта, Поулгара? — Гласът на непознатия прозвуча уморено и тъжно. — Не казвам, че аз съм безгрешен, но не беше ли отстъпничеството ми предначертано? Вселената е била разделена на две от самото начало и сега двете пророчества са се втурнали едно към друго за своята последна среща, на която ще се реши всичко. Кой може да каже, че това, което съм направил, не е било важно за тази среща?