Дейвид Едингс - Последната битка

Подтикнат от внезапен импулс, Гарион промуши лявата си ръка под туниката и хвана амулета си. Извърна се леко настрана, посегна с дясната си ръка и положи белязаната си длан върху Кълбото на дръжката на големия меч, преметнат през гърба му.

„Знам кой си — заяви наум той, насочвайки мисълта си към мрачното небе. — Освен това можеш да престанеш с опитите си да ме спечелиш на твоя страна, защото няма да променя намеренията си. Леля Поул не е твоя съпруга и аз не съм твой син. По-добре спри да си играеш с мислите ми и се приготви, защото идвам да те убия.“

Кълбото под ръката му внезапно засия, а мечът се обви в синкави пламъци, които се прокрадваха през ножницата.

Последва миг гробно мълчание, после досегашният шепот премина в мощен рев.

„Ела, Белгарион, Дете на светлината — върна предизвикателството Торак. — Чакам те в Града на нощта. Приготви цялата си воля и смелост, защото аз съм готов за нашата среща.“

— Какво правиш, в името на седемте богове? — почти изрева Белгарат с изопнато от гняв лице.

— Торак ми шепне от почти една седмица — спокойно обясни Гарион и свали ръката си от Кълбото. — Предлагаше ми какво ли не, за да се откажа от цялата тази работа. Омръзна ми и му казах да спре.

Белгарат възмутено си пое дъх и размаха ръце.

— Той знае, че отивам, дядо — допълни Гарион, като се опитваше да успокои вбесения старец. — Той е знаел кой съм аз от деня, в който съм се родил. През цялото време ме е наблюдавал. Няма да можем да го изненадаме, тогава защо да се опитваме? Исках да знае, че съм тръгнал към него. Може би е време той да започне да се притеснява и да се страхува, поне малко.

Силк беше втренчил поглед в Гарион.

— Той е алорн все пак — каза накрая дребното човече.

— Той е идиот! — изсъска ядосано Белгарат. — Мина ли ти през ума, че освен Торак тук може да има нещо, от което да се предпазваме?

Гарион премигна.

— Ктхол Мишрак не е без охрана, дебела главо! Ти току-що успя да уведомиш за нашето присъствие всички кролими на сто левги около нас.

— Не помислих за това — промърмори Гарион.

— Не съм го и очаквал! Понякога ми се струва, че изобщо не можеш да мислиш.

Силк се огледа напрегнато и попита:

— Сега какво ще правим?

— По-добре да пришпорим конете и да се махаме оттук — отвърна Белгарат. После погледна Гарион и попита с подчертан сарказъм: — Случайно да си носиш тромпет? Да го надуеш няколко пъти, ако ти се прииска. — Поклати раздразнено глава, хвана юздите и каза: — Да тръгваме!

Трепетликите стояха бели и неподвижни под мъртвото небе, като решетки на клетка. Белгарат ги поведе предпазливо по криволичещите пътеки на безкрайната притихнала гора.

— Колко още трябва да вървим? — попита Силк нетърпеливо.

— Остава ни по-малко от ден — отвърна Белгарат. — Облаците се сгъстяват.

— Ти казваше, че този облак никога не се движи, нали?

— Никога. Неподвижен е, откакто Торак го сложи там.

— А какво ще стане, ако се появи вятър? Няма ли да го премести?

Белгарат поклати глава.

— В този район природните закони са отменени. Доколкото знам, всъщност облакът не е облак. Може да се превръща в нещо друго.

— В какво например?

— В някаква илюзия вероятно. Боговете са много добри в създаването на илюзии.

— Нас ли търсят. Кролимите, имам предвид? — Белгарат кимна. — А вземаш ли някакви мерки, за да им попречиш?

— Естествено.

Старецът погледна Силк.

— Откъде това желание за разговор? През последния час не си млъкнал.

— Малко съм напрегнат — призна Силк. — Това е непозната територия за мен, а неизвестното винаги ме изнервя. Много по-спокоен се чувствам, когато съм разработил предварително маршрута си за бягство.

— Винаги ли си готов да побегнеш?

— С моята професия е задължително… Какво беше това?

Гарион също го чу. Някъде далече зад тях се чу приглушен вой или лай, в началото само на едно животно, после и на още няколко.

— Вълци — предположи той.

Лицето на Белгарат беше пребледняло.

— Не — отвърна той. — Не са вълци.

Дръпна юздите и неспокойният му кон премина в лек тръс. Звукът беше приглушен от блатистата почва под трепетликите.

— А какво тогава, дядо? — попита Гарион, като също подкара коня си в тръс.

— Хрътките на Торак — отвърна сухо Белгарат.

— Кучета?

— Не съвсем. Това са кролими, но са много особени. Когато ангараките построиха града, Торак реши, че има нужда от някой да пази околностите. Някои кролими се съгласиха доброволно да приемат нечовешка форма. Промяната е завинаги.