Дейвид Едингс - Последната битка

— Кой идва да безпокои бога Дракон в дрямката му? — попита нисък глас отвътре.

— Аз съм Уртаг, първожрец на Камат.

Гласът на кролима издаваше страх.

— Както ми бе заповядано, водя пленниците при последователя на Торак.

Настъпи моментна тишина, последвана от тракането на огромна верига и скърцането на тежко резе. После вратата бавно се отвори.

Се’недра ахна. На прага стоеше Белгарат! След няколко мига изненаданите й очи започнаха да откриват малки разлики, които я убедиха, че белокосият мъж пред нея не е старият магьосник, а друг човек, който прилича на него толкова много, че спокойно можеха да минат за братя. Разликите бяха дребни, но съществени. Погледът на мъжа, застанал на прага, изразяваше смесица между тъга, ужас и убийствено самопрезрение, но основното беше сляпото обожание на човек, който се е предал напълно в ръцете на властен господар.

— Добре дошла в гробницата на едноокия бог, Поулгара — каза той.

— Отдавна не сме се виждали, Белзедар — отговори тя с неочаквано безстрастен тон.

— Отказах се от правото да нося това име — каза той.

В тона му се усещаше лека тъга.

— Това беше твое решение, Зедар.

Той сви рамене.

— Може би е така. Може би това, което правя, също е необходимо.

Той отвори вратата по-широко.

— Влезте, ако обичате. Това подземие е годно за живеене, макар и оскъдно обзаведено… Ти направи услуга, жрецо на Торак, а една услуга не трябва да остава невъзнаградена — каза той на Уртаг. — Ела.

Той ги въведе в сводестата зала. Стените бяха от масивни каменни блокове, наредени без хоросан. На най-горната редица бяха забити огромни железни арки, които подпираха тавана и руините на повърхността. Големи разпалени мангали във всеки ъгъл прогонваха острия хлад, лъхащ от камъка и метала. В средата на помещението имаше маса и няколко стола, а покрай стената бяха наредени на купчини навити сламеници и сгънати вълнени одеяла. На масата горяха две големи свещи. Пламъкът им беше застинал заради застоялия въздух в подземието.

Зедар спря до масата, взе едната свещ и ги поведе по настлания с плочи под към една ниша в отсрещната стена.

— Наградата ти, Уртаг — каза той на кролима и вдигна свещта. — Ела да видиш лицето на твоя бог.

В нишата върху каменна плоча лежеше по гръб огромна фигура, покрита и закачулена в черно. Лицето й беше скрито под маска от полирана стомана. Очите на маската бяха затворени.

Уртаг погледна уплашено и се хвърли на земята. Последва дълбока шумна въздишка и лежащата в нишата фигура леко помръдна. Се’недра гледаше като омагьосана. Скритото под стоманената маска лице се обърна неспокойно към тях. Левият клепач се отвори за момент. Зад него на мястото на окото гореше огън. Все едно че беше от плът, стоманеното лице се изкриви от презрение към жреца, който пълзеше по каменните плочи, а от гладко полираните устни излязоха приглушени думи.

Уртаг трепна и вдигна стреснато глава, заслушан в глухото мърморене, което само той можеше да чуе ясно. Приглушеният глас продължи да му нашепва. Лицето на жреца сякаш се смъкна, докато слушаше, чертите му бавно се изкривиха в неописуем ужас. Неразбираемото мърморене продължаваше. Думите бяха неразличими, но въздействието им беше очевидно. Се’недра запуши уши с отчаян жест.

Накрая Уртаг изкрещя и скочи на крака. Кръвта се беше дръпнала от лицето му, очите му сякаш щяха да изскочат от очните кухини. Той изломоти нещо и хукна да бяга. Виковете му отекваха по железните стълби, докато бягаше ужасѐн от срутената кула.

Шепотът беше започнал почти веднага след като Белгарат, Силк и Гарион наближиха брега на Малореа. В началото беше неразбираемо съскане и свистене, което звучеше непрестанно в ушите на Гарион, но през следващите дни, докато се движеха на юг, започнаха да изплуват отделни думи. Думи, които приковаваха вниманието — дом, майка, любов и смърт.

За разлика от земите на мориндимите, които останаха зад тях, северна Малореа беше покрита с вълнообразни хълмове, обрасли с жилава тъмнозелена трева. Между тях, под оловносивото небе, се виеха безименни рекички. Вече от седмици пътуващите не бяха виждали слънцето. Откъм Източно море бяха дошли мрачни облаци, а в гърба им непрекъснато духаше остър студен вятър, който носеше дъха на полярния лед.

Белгарат яздеше с изострено внимание. И следа не бе останала от полудрямката, която му беше навик в по-цивилизованите части на света. Гарион усещаше лекото усилие на ума на стареца, докато той проверяваше дали пред тях има скрити опасности. Работата на стария вълшебник напомняше по-скоро на леко изпускане на дъха, изкусно замаскирано в звука на свистящия вятър.