Дейвид Едингс - Последната битка

Брегът, на който ги стовариха с лодки, беше полегат и покрит с побелял от солта чакъл. Вълните издаваха странна тъжна въздишка, когато се разбиваха в него. На известно разстояние ги очакваше група кролими на коне. Черните им роби бяха пристегнати в кръста с алени платнени колани.

— Първожреци — студено отбеляза Поулгара. — Ще ни ескортират с почести.

Кролимът, който беше командвал придружилата ги дотук група, бързо отиде при чакащите, просна се на земята пред тях и заговори с подчертано благоговение. Един от първожреците, възрастен мъж с дълбоко набраздено от бръчки лице и хлътнали очи, слезе малко сковано от коня и тръгна към Се’недра и приятелите й.

— Кралице — каза той на Поулгара след почтителен поклон. — Аз съм Уртаг, първожрец на областта Камат. Тук съм с моите братя, за да ви придружа до Града на нощта.

— Разочарована съм, че не ни очаква лично Зедар — хладно отвърна магьосницата. — Надявам се, че не се е почувствал неразположен.

Уртаг я погледна раздразнено.

— Не роптайте срещу предопределената ви съдба, кралице на Ангарак.

— Очакват ме две съдби, Уртаг — каза тя. — Коя ще последвам още не е решено.

— Не изпитвам никакви съмнения относно това — заяви той.

— Може би защото никога не сте се осмелили да обърнете очи към алтернативата — отвърна тя. — Ще потегляме ли, Уртаг? Едва ли ветровит бряг като този е най-подходящото място за водене на философски спор.

Кролимите бяха довели допълнително коне и след малко всички потеглиха на североизток през ниските гористи хълмове. Покрай чакълестия бряг растяха тъмнозелени смърчове, но след като превали първото възвишение, групата навлезе в гора от белокори трепетлики. Правите бели дънери напомняха на Се’недра трупове. В цялата гора имаше нещо мрачно и потискащо.

— Господарке Поул — прошепна съвсем тихо Дурник, — не трябва ли да съставим някакъв план?

— За какво, Дурник? — попита тя.

— За бягство, разбира се.

— Но ние не искаме да избягаме, Дурник.

— Така ли?

— Кролимите ни водят там, където искаме да отидем.

— Защо искаме да отидем в Ктхол Мишрак?

— Трябва да свършим нещо там.

— Единственото, което съм чувал за това място, е, че е лошо — каза той. — Сигурна ли сте, че не грешите?

Тя протегна ръка и я положи върху неговата.

— Скъпи Дурник, просто трябва да ми имаш доверие.

— Разбира се, господарке Поул — отвърна бързо той. — Но не трябва ли да знам какво да очакваме? Ако се наложи да ви защитавам, трябва да съм подготвен.

— Щях да ти кажа, ако знаех, Дурник, но всъщност не знам какво да очакваме. Знам само, че ние четиримата трябва да отидем в Ктхол Мишрак. Ще има нужда от нас, за да може това, което ще се случи там, да бъде доведено докрай. Всеки от нас ще има да свърши по нещо.

— Дори и аз ли?

— Особено ти, Дурник. В началото не разбирах кой си ти всъщност. Затова се опитах да те спра да не идваш. Но сега вече разбирам. Трябва да си там, защото ще направиш нещото, което ще насочи цялата развръзка в едната или в другата посока.

— Какво е то?

— Не знаем.

Той отвори широко очи и попита обезпокоено:

— Ами ако сбъркам?

— Мисля, че няма — увери го тя. — За мен е ясно, че нещото, което ще направиш, ще произлезе напълно естествено от това кой и какво си ти. — Тя му се усмихна и добави: — Няма да можеш да сгрешиш, Дурник, също както не можеш да излъжеш, измамиш или откраднеш. Отвътре ще ти дойде да го направиш правилно, така че не се тревожи.

— Много добре го казахте, господарке Поул, но ако нямате нищо против, ще се тревожа по малко, само наум, разбира се.

Тя се засмя, погледна го гальовно и каза:

— Скъпи Дурник, какво щяхме да правим без теб? — И стисна импулсивно ръката му.

Дурник се изчерви и се опита да извърне поглед, но грейналите й очи бяха приковали неговите и той се изчерви още повече.

След като минаха през трепетликовата гора, навлязоха в необичайно мрачна местност. От гъсто преплетените бурени стърчаха бели заоблени каменни блокове — като надгробни плочи в отдавна изоставено гробище. Изсъхнали дървета протягаха кривите си клони към облачното небе като умоляващи ръце. Хоризонтът пред тях беше затулен с огромен облак, толкова черен, че изглеждаше почти синкав. За свое учудване Се’недра забеляза, че облакът изобщо не се движи. Наоколо нямаше никакви признаци за човешко присъствие, а посоката, която следваха, дори не беше по отъпкана пътека.

— Никой ли не живее там? — попита принцесата Поулгара.