Дейвид Едингс - Последната битка

— Прости ми, велики Закат — изписка кралят на Тул и се хвърли ужасен в краката на императора.

— Ама разбира се, че ти прощавам, скъпи приятелю — каза Закат. — Абсурдно е да допускаш, че няма да ти простя. Но смятам, че в такива случаи е необходимо известно наказание, не мислиш ли?

— Поемам цялата отговорност — заяви Гедел, все още коленичил пред Закат.

— Прекрасно, Гедел. Просто прекрасно. Толкова се радвам, че разговорът ни върви в тази посока. Това ни спестява доста неприятни моменти.

Той се обърна към прислужника си.

— Ще бъдеш ли така добър да заведеш крал Гедел да го набият с пръчки?

— Веднага, ваше величество.

Очите на Гедел щяха да изхвръкнат.

— Така… — замисли се Закат. — А какво да го правим след като го набием с пръчки?

Замисли се за момент.

— А, сещам се. Има ли в околността здрави дървета?

— Не, ваше величество, само поля.

— Колко жалко — въздъхна Закат. — Тъкмо се канех да наредя да те разпънат на кръст, но предполагам, че ще трябва да се откажа от това. Може би още петдесет удара ще свършат същата работа.

Гедел се разплака.

— О, хайде стига, скъпи приятелю, така просто няма да стане. Ти си крал все пак, и трябва да даваш пример на хората си. Изчезвай сега. Имам гости. Надявам се, че едно публично налагане с пръчки на краля ще даде добър стимул на армията му да се справя по-добре. Те ще се замислят, че щом това се случва с теб, тях може да ги сполети много по-жестока участ. Когато се възстановиш, моля те, насърчавай тези мисли у тях, защото следващия път ще се погрижа да има подръка здрави дървета. Отведете го — нареди той на хората си, без дори да се обърне.

— Извинявайте за прекъсването, ваше величество — извини се той на Се’недра. — Тези дребни административни задължения отнемат толкова много време …

Кралят на Тул беше измъкнат ревящ от павилиона.

— Наредих да приготвят малък обяд за вас и приятелите ви, принцесо — продължи Закат. — Без никакви ангажименти. После ще се погрижа за пълното ви удобство.

— Надявам се, че това няма да ви обиди, ваше императорско величество — започна смело Се’недра, — но все пак какви са плановете ви за нас?

— Моля ви, успокойте се, ваше величество — отвърна Закат с мъртвия си глас. — До мен достигна новината, че лудият Таур Ургас е мъртъв. Никога няма да мога да ви се отплатя за тази услуга и не тая никакви лоши намерения.

Той погледна към ъгъла на палатката, където котката лежеше в скута на Задача и мъркаше доволно. Усмихнатото дете я галеше по пухкавия корем.

— Колко очарователно — измърмори Закат със странно меланхоличен тон.

После императорът на необятната Малореа се изправи и се приближи към дивана, където Дурник придържаше лейди Поулгара.

— Кралице моя — каза той и се поклони пред нея с уважение. — Красотата ви надминава всички доклади, които съм получавал.

Поулгара отвори очи и го погледна спокойно. Дива надежда обзе Се’недра. Поулгара беше в съзнание.

— Любезен сте, милорд — каза Поулгара със слаб глас.

— Вие сте моя кралица, Поулгара — каза Закат, — и сега разбирам вековния копнеж на моя бог по вас.

Той въздъхна и отново потъна в обичайната си меланхолия.

— Какво ще правите с нас? — попита Дурник. Закат въздъхна отново.

— Богът на моя народ не е нито добър, нито внимателен — каза той на ковача. — Ако бяха оставили на мен да подредя нещата, може би всичко щеше да е различно. Но както и да е, никой не е питал мен. Аз съм ангарак и трябва да се подчиня на волята на Торак. Сънят на бога Дракон става доста неспокоен и трябва да изпълнявам заповедите му. Макар че това ме наранява дълбоко, трябва да предам вас и вашите приятели на кролимите. Те ще ви заведат при Зедар, ученика на Торак в Ктхол Мишрак, Града на Нощта, където той ще реши съдбата ви.

Останаха почти цяла седмица в императорския двор като лични гости на император Закат, на когото, по непонятни причини, тяхната компания доставяше някакво меланхолично удоволствие. Настаниха ги поотделно в копринени палатки и шатри, обслужваше ги домашната прислуга на Закат. Императорът лично се погрижи да имат всички удобства.

Този странен човек с тъжни очи озадачаваше принцеса Се’недра. Макар че беше самото олицетворение на вежливостта, тя потръпваше при спомена за разговора му с крал Гедел. Неговата безцеремонност беше потискаща, защото той сякаш никога не губеше присъствие на духа. Освен това май изобщо не спеше. Когато изпитваше необяснима потребност да разговаря с някого, изпращаше да повикат Се’недра, често посред нощ. Никога не се извиняваше, че нарушава съня й. Явно и през ум не му минаваше, че тези покани може би й създават известно неудобство.