Дейвид Едингс - Последната битка

— Ще бъде трудно, ваше величество — каза генерал Варана. — Дори ако пробием, малореанските пълчища ще са по петите ни.

— Вие забелязвате очевидното, генерале — отвърна Родар. — Веднага след като преминем през блокадата, ще изтеглим стрелците назад и тогава нека малореанците опитат да преминат през дъжда от стрели, който ще се изсипе над главите им. Това ще ги задържи.

— Докато стрелците свършат стрелите си — добави Варана.

— Щом успеем да преминем, ще изпратя алгарите напред. Фулрах разполага с огромни количества стрели, складирани при бързеите.

— Които са на два дни път оттук.

— Винаги ли си толкова черноглед?

— Просто се опитвам да предположа как ще се развият нещата, ваше величество.

— Имаш ли нещо против да отидеш да го правиш на друго място?

Алгарите се бяха придвижили към десния фланг на оттеглящите се войски и се събираха в типичните за тях малки групи, за да атакуват надраките, които се бяха оттеглили на хълма над реката. Косата на Хетар се развяваше, сабята му беше извадена, очите му изпускаха искри. В първия момент им се стори, че надраките очакват нападението, но после те изненадващо се обърнаха и се спуснаха към реката.

По средата на атаката петима-шестима мъже се обърнаха и под развяващото се надракско знаме се насочиха към напредващите алгари. Единият от ездачите развяваше бяло знаме, завързано за пръчка. Групата спря на стотина метра пред коня на Хетар.

— Трябва да говоря с Родар — извика с писклив глас един от мъжете.

Беше висок и съсухрен. Лицето му беше покрито с белези от шарка и рядка брадица. На главата си носеше корона.

— Това някакъв номер ли е? — извика в отговор Хетар.

— Разбира се, глупаци такива — отвърна мършавият мъж. — Но този път не за ваша сметка. Искам да видя Родар веднага.

— Дръжте ги под око — каза Хетар на хората си и посочи надракските войски, които се приближаваха към малореанските окопи и преграждаха пътя на оттеглящата се армия. — Ще заведа този маниак при крал Родар.

Той се обърна и поведе групата надракски войни към напредващата пехота.

— Родар — извика кльощавият мъж с короната, докато се приближаваха към краля на Драсния. — Никога ли не отговаряш на пощата си?

— Какво правиш, Дроста? — извика в отговор крал Родар.

— Сменям страната, на която се бия, Родар — отвърна крал Дроста лек Тун с почти истеричен смях: — Присъединявам силите си към теб. Поддържам връзка с твоята кралица от седмици. Не си ли получил съобщението й?

— Мислех си, че играеш някаква игра.

— Разбира се, че играя игра — изкиска се надракският крал. — Винаги имам нещо в ръкава си. Точно в този момент моята армия ви отваря път, за да избягате. Ти искаш да избягаш, нали?

— Искам, естествено.

— Аз също. Войските ми ще натикат малореанците в окопите и после заедно можем да се измъкнем.

— Не ти вярвам, Дроста — каза грубо Родар.

— Родар — каза Дроста с привидно огорчение, — как можеш да кажеш такова нещо на стар приятел?

Той се изсмя отново, гласът му прозвуча пискливо и нервно.

— Искам да знам защо преминаваш на другата страна по средата на битката, особено когато твоята страна печели.

— Родар, кралството ми прелива от малореанци. Ако не ти помогна да ги разбиеш, Закат ще завладее Гар ог Надрак. Но това е дълга история. Ще приемеш ли помощта ми?

— В момента бих приел всяка помощ, която ми се предлага.

— Добре. Може би по-късно ще се напием и ще поговорим за това, но точно сега е по-добре да изчезваме преди Закат да е усетил какво става и да ме е подгонил лично.

Кралят на Гар ог Надрак се засмя отново със същия писклив, почти истеричен смях.

— Направих го, Родар — възкликна той. — Всъщност предадох Закат, императора на Малореа, и се измъкнах.

— Все още не си се измъкнал, Дроста — отвърна сухо Родар.

— Но ще се измъкна, ако бягаме достатъчно бързо, Родар, а в този момент наистина ми се иска да избягам.

Закат, страшният император на Малореа, беше среден на ръст мъж с лъскава черна коса и бледо лице. Имаше правилни черти, беше почти красив, но в очите му се четеше меланхолия. Изглеждаше на около трийсет и пет години и носеше обикновена ленена роба без никакви орнаменти или украси, показващи високия му сан.

Павилионът му беше разположен в центъра на малореанския лагер — едно необятно море от палатки в полето на Мишрак ак Тул. Подът на павилиона беше покрит с безценни малореански килими, а полираните маси и столове бяха инкрустирани със злато и бисери. Свещите изпълваха павилиона с мека светлина. Група скрити музиканти свиреше тиха музика.