Дейвид Едингс: Последната битка

Обърна магарето си и го срита с пети.

— Успех — извика той, без да се обръща, и се изгуби сред сините сенки на дърветата.

— Значи го познаваш? — попита Силк.

Старият магьосник кимна.

— Срещнах го преди трийсет години. Поулгара беше дошла в Гар ог Надрак да открие някои неща. След като събра необходимата й информация, ми изпрати известие и дойдох да я откупя от мъжа, който я притежаваше. Тръгнахме към къщи, но ни застигна подранила снежна виелица. Той ни откри затрупани в снега и ни отведе до пещерата, където зимуваше. Всъщност пещерата беше доста удобна, като изключим това, че той настояваше да вкара и магарето си. Доколкото си спомням, цяла зима той и Поул спореха за това.

— Как се казва? — попита Силк любопитно.

Белгарат сви рамене.

— Той така и не ни каза, а и не е учтиво да се пита.

Гарион почти се задави като чу думата „откупя“. Обзе го безпомощна ярост.

— Някой е притежавал леля Поул? — попита той скептично.

— Това е надракски обичай — обясни Силк. — В тяхното общество жените се считат за собственост. Не е обичайно за жена да се разхожда без собственик.

— Тя е била робиня?

Ставите на Гарион побеляха от силата, с която стисна юмруците си.

— Разбира се, че не е била робиня — каза Белгарат. — Можеш ли да си представиш леля ти да се подложи на подобно нещо?

— Но ти каза…

— Казах, че я откупих от мъжа, който я притежаваше. Взаимоотношенията им бяха чиста формалност, нищо повече. Тя се нуждаеше от собственик, за да може да действа тук, и той спечели неоценимото уважение на другите мъже в резултат на това, че притежаваше такава забележителна жена.

Белгарат направи кисела физиономия.

— Струваше ми цяло състояние да я откупя. Понякога се чудя действително ли си заслужаваше.

— Дядо!

— Сигурен съм, че ще е очарована от последното ти изказване, стари приятелю — каза Силк закачливо.

— Не знам дали е необходимо да й се казва, Силк.

— Човек никога не знае — усмихна се Силк. — Някой ден може да поискам нещо от теб.

— Това е отвратително.

— Знам — измърмори Силк и се огледа. После каза: — Приятелят ти доста се постара с предупрежденията. Какво се криеше зад това?

— Просто искаше да ме предупреди.

— Че положението в Гар ог Надрак е обтегнато? Ние го знаем.

— В предупреждението му се съдържаше много повече от това.

— Повече?

— Просто не го познаваш.

— Дядо — каза изведнъж Гарион. — Как успя да види меча? Мислех, че сме се погрижили за това?

— Той вижда всичко, Гарион. Може само веднъж да погледне едно дърво и да ти каже точно колко листа е имало преди десет години.

— Магьосник ли е?

— Доколкото знам, не е. Просто е странен старец, който обича планините. Не знае какво става, просто защото не иска да знае. Ако наистина иска, вероятно може да разбере какво става по целия свят.

— Би могъл да натрупа цяло състояние като шпионин — замисли се Силк.

— Той не иска богатство. Не е ли очевидно? Всеки път, когато се нуждае от пари, просто отива до плитчината на реката, която спомена.

— Но нали каза, че е забравил къде е. — възрази Гарион.

— Той никога нищо не забравя — изсумтя Белгарат. След това очите му станаха студени. — Има само няколко души като него на света. Хора, които не се интересуват какво правят другите. Може би това не е чак толкова лоша черта. Ако трябваше да изживея живота си наново, не бих имал нищо против да го правя по-неговия начин.

Той се огледа, после каза:

— Нека тръгнем натам. — И посочи едва забележима пътека, която се виеше през ливада, покрита с парчета дърво, избелели от слънцето и времето. — Ако това, което казва, е истина, ще е по-добре да избягваме по-големите селища. Тази пътека води далеч на север, където няма толкова много хора.

Не след дълго минаха едно било и заслизаха бързо през планините към необятната надракска гора. Върховете около тях се превърнаха в гористи предпланини. Гората стигаше до хоризонта и отвъд него дори. Подухваше лек ветрец, като въздишка, в която се усещаше съжаление по миналите пролети и есени, които нямаше никога да се повторят.

Малко над гората имаше село, сгушено до огромен открит ров, издълбан в червената почва на склона.

— Миньорско селище — отбеляза Белгарат. — Нека подушим наоколо и да видим какво става.

Продължиха внимателно надолу. Като се приближиха, Гарион видя, че селото има същия преходен вид, който беше забелязал и в Яр Гурак. Сградите бяха построени по същия начин — необелени трупи и неодялани камъни, върху наклонените покриви имаше огромни плочи, които ги пазеха да не ги издуха вятърът по време на зимните виелици. Изглежда, надраките не се интересуваха от външния вид на постройките си. Завършването на стените и покривите сякаш им беше достатъчно, за да се заселят в новите си жилища и да отдадат вниманието си на други неща. Не полагаха никакви усилия за завършващите елементи, които придаваха на къщата чувство за стабилност — нещо, което според сендарите и толнедранците бе крайно необходимо. Постройката отразяваше отношението на собственика „и така става“, което по някаква причина се стори обидно на Гарион.