Дейвид Едингс - Последната битка

В гласа и поведението му имаше комична нотка, което се хареса на Гарион.

— Има десет, че и повече години, откакто не съм минавал по тази пътека — започна той, като се поклащаше на магарето си зад Гарион. — Вече не слизам в тази част на планината толкова често. Леглата на потоците са изгребани поне сто пъти. Накъде сте тръгнали?

— Не съм съвсем сигурен — предпазливо отговори Гарион. — Никога не съм бил тук. Просто следваме пътя.

— По-нагоре ще намерите пясък, ако поемете на север — посъветва ги мъжът на магарето. — Близо до Моринланд. Разбира се, трябва да внимавате, но както се казва, „няма ли риск, няма печалба“.

Той любопитно присви очи към Гарион.

— Не си надрак, нали?

— Сендар съм — отговори кратко Гарион.

— Никога не съм бил в Сендария — умисли се старият златотърсач. — В действителност никога не съм бил на друго място, освен тук горе.

Той огледа побелелите върхове и тъмнозелените гори с обич.

— Всъщност никога не съм искал да отида някъде другаде. Претърсвах тези планини от край до край през последните седемдесет години и така и не намерих нищо освен удоволствието да бъда тук. Веднъж открих една плитчина, в която имаше толкова много червено злато, че водата изглеждаше като обагрена от кръв. Но зимата ме настигна и едва не измръзнах до смърт, докато се опитвах да се измъкна.

— Върна ли се на следващата пролет? — Гарион не можеше да сдържи любопитството си.

— Имах такива намерения, но се отдадох на пиянство онази зима. Имах достатъчно, защото във всеки случай пиенето размъти мозъка ми. Когато на следващата година тръгнах, взех за компания няколко бурета. Това е голяма грешка. Пиенето отслабва сетивата ти и когато станеш сутрин, не обръщаш особено внимание на нещата.

Той се почеса замислено по корема.

— След това се добрах до равнините на север от планината — горе в Моринланд. Тогава си мислех, че пътят по равна земя ще е по-лек. Накратко, натъкнах се на банда в Моринланд и ме взеха за затворник. Бях пил два дни, когато ме хванаха, и бях доста пиян. Предполагам, че в това ми беше късметът. Мориндимците са суеверни хора и си помислиха, че съм обладан от зъл дух. Това ми спаси живота. Държаха ме пет или шест години и се опитваха да разгадаят значението на делириумите, в които изпадах. Веднъж, след като изтрезнях и разбрах каква е ситуацията, започнах да се правя на бълнуващ. В края на краищата на тях им омръзна да ме наблюдават толкова внимателно и успях да избягам. Оттогава съм забравил къде точно беше тази река. От време на време се опитвам да я открия, когато минавам по този път. — Разказът му изглеждаше несвързан, но сините му очи бяха проницателни. — Мечът, който носиш, е много голям, момче. Кого си намислил да убиваш с него?

Въпросът дойде толкова бързо, че Гарион дори нямаше достатъчно време да се стресне.

— Странно нещо става с меча ти — добави остро дрипавият старец. — Сякаш се мести, за да стане невидим.

После се обърна към Белгарат, който се взираше в него, и отбеляза:

— Изобщо не си се променил.

— А ти все така бърбориш твърде много — отговори Белгарат.

— С всяка измината година ми се говори все повече — отбеляза старецът на магарето. — Дъщеря ти добре ли е?

Белгарат кимна.

— Красива жена е дъщеря ти, макар и с отвратителен нрав.

— Почти не се е променила.

— Не съм си го и помислил — подсмихна се старият златотърсач, после се поколеба за момент и каза сериозно: — Ако нямаш нищо против един съвет, внимавай в случай, че възнамеряваш да се спуснеш в ниското. Нещо кипи и скоро ще избухне. Много странници в червени туники се появиха наоколо, появи се и пушек откъм старите жертвеници, които не бяха използвани от години. Кролимите са тук отново и всички са с добре наточени ножове. Надраките, които минават оттук, се оглеждат внимателно.

Гледаше Белгарат право в очите.

— Има и някои други знаци. Всичките животни са подплашени, все едно предстои буря. Понякога през нощта, ако се заслушаш внимателно, като че ли чуваш гръмотевици някъде към Малореа. Изглежда, целият свят е неспокоен. Имам предчувствието, че ще се случи: нещо доста важно, може би нещо, в което и ти имаш пръст. Но те знаят, че си тук. Не бих разчитал много на възможността да се промъкна незабелязано.

После сви рамене, като че ли си измиваше ръцете от тази работа.

— Просто си помислих, че ще искаш да знаеш.

— Благодаря ти — отговори Белгарат.

— Нищо не ми костваше да го кажа. — После посочи на север и продължи: — Ще тръгна по този път. През последните няколко месеца твърде много странници идват в планината. Започна да става многолюдно. Мисля, че ще си потърся някое усамотено местенце.