Дейвид Едингс: Последната битка

— Помислих си, че ще спиш до обяд — каза старецът, когато Гарион седна в леглото и се протегна.

— Не спах добре тази нощ — отговори Гарион. — Долу беше малко шумно.

— Типична черта на надраките.

Внезапна мисъл осени Гарион и той попита:

— Какво според теб прави сега леля Поул?

— Вероятно спи.

— Не и по това време.

— Там, където е тя, е много по-рано.

— Не се съобразих с това.

— Рива е на хиляда и петстотин левги западно оттук — обясни Белгарат. — Слънцето няма да стигне там още няколко часа.

Гарион премигна.

— Не се сетих за това.

— Не съм и очаквал да го направиш.

Вратата се отвори и влезе Силк. Изглеждаше възмутен. Носеше няколко вързопа. Хвърли ги, залепи се на прозореца и почна да псува под носа си.

— Какво те развълнува толкова? — попита Белгарат благодушно.

— Би ли погледнал това?

Силк му подхвърли парче пергамент.

— Какъв е проблемът? — Белгарат взе пергамента и го прочете.

— Цялата тази работа приключи преди години — заяви Силк раздразнено. — Защо тези неща все още се разпространяват?

— Описанието е доста цветисто — отбеляза Белгарат.

— Ха! — възкликна и се обърна се към Гарион. — Приличам ли ти на невестулка?

— „… злобен мъж с лице на невестулка — прочете Белгарат. — С хитри очи и дълъг щръкнал нос. Известен с мошеничеството си в играта на зарове…“

— Представяш ли си!

— За какво е всичко това? — попита Гарион.

— Имах малко неразбирателство с авторите на това нещо преди години — възрази Силк. — Всъщност нищо сериозно. Но те продължават да разпространяват тези гадости за мен.

Той ядосано посочи пергамента, който Белгарат все още четеше с учудено изражение.

— Прекалиха, като предложиха награда.

За момент се замисли и прибави:

— Все пак трябва да отбележа, че сумата е примамлива.

— Донесе ли нещата, които ти поръчах? — попита Белгарат.

— Разбира се.

— Тогава нека се преоблечем преди внезапната ти известност да привлече цяла тълпа.

Надракското облекло беше предимно от кожа — удобни черни панталони, дълги до бедрото елечета и ленени туники с къси ръкави.

— Не донесох ботуши — каза Силк. — Ботушите на надраките изглеждат много неудобни, преди още да си ги обул, но това е естествено, след като не им е хрумнало, че трябва да има разлика между десния и левия.

Той накриви един каскет на главата си, застана в театрална поза и попита:

— Какво мислите?

— В края на краищата не прилича чак толкова на невестулка, нали? — каза Белгарат на Гарион.

Силк го погледна с отвращение, но не каза нищо. Слязоха долу, изведоха конете и потеглиха. Изражението на Силк остана кисело, докато напуснаха Яр Гурак. Когато стигнаха върха на хълма от северната страна на града, той слезе от коня, вдигна парче скала и ядосано я захвърли към сградите под тях.

— По-добре ли се почувства? — попита любопитно Белгарат.

Силк отново възседна коня си, намуси се надменно и пое по пътя от другата страна на хълма.

През следващите няколко дни яздеха през пустош от камъни и изкоренени дървета. Докато навлизаха в покритите със сняг планини, слънцето жареше по-силно и небето ставаше по-синьо с всеки изминат ден. Нагоре по склоновете имаше разни пътеки — лъкатушещи, блуждаещи следи, които се виеха между ослепително белите върхове и през високите светлозелени ливади, където дивите цветя клюмваха под лекия полъх на планинския вятър. Въздухът беше подправен със смолистото благоухание на вечнозелените дървета. От време на време зърваха някой елен, който пасеше и ги наблюдаваше с огромни влажни очи, докато отминеха.

Белгарат се движеше уверено на изток. Беше много внимателен. Нямаше и следа от дрямката, която го налягаше, когато яздеха по други пътища, освен това тук горе, в планините, изглеждаше някак по-млад.

Натъкнаха се на други пътници, повечето облечени в кожа надраки. Видяха и една групичка драснианци, които се изкачваха по стръмния склон, а веднъж забелязаха и толнедранци в далечината. Разминаваха се с тях набързо и бяха нащрек през цялото време. Планините на Гар ог Надрак бяха слабо охранявани и всеки, който влизаше в тях, трябваше да се погрижи за собствената си сигурност.

Единственото изключение беше един приказлив стар златотърсач, яхнал дребно магаре. Той се появи една сутрин сред сините сенки на дърветата. Разрошената му коса беше бяла, дрехите му не си подхождаха — очевидно бяха съшити от парчета, които беше открил по пътищата. Мургавото му набръчкано лице приличаше на добре съхранявана стара кожа, а сините му очи блестяха весело. Той се присъедини към тях без поздрав или следа от притеснение, че не е добре дошъл в компанията им, и веднага започна да говори, сякаш продължи прекъснат преди малко разговор.