Дейвид Едингс - Последната битка

Някои рудокопачи излязоха на мръсните улици, за да видят пристигащите странници. Черното им кожено облекло беше почервеняла от земята, в която копаеха, а очите им бяха недоверчиви. Въздухът над селцето бе изпълнен с напрежение и неприязън.

Силк кимна към една ниска сграда, на чиято табела се кипреше доста нескопосан надпис и имаше нарисуван грозд. По пейките на дървената веранда бяха насядали надраки, облечени в кожени дрехи, и наблюдаваха две кучета, които се биеха на средата на улицата.

— Добре — съгласи се Белгарат, — но нека да заобиколим откъм страничния вход, в случай че ни се наложи да тръгнем бързо.

Слязоха от конете, завързаха ги за парапета на верандата и влязоха.

Отвътре кръчмата беше опушена и мрачна. Прозорците бяха рядкост в надракските сгради. Масите и пейките бяха грубо издялани, а единствената светлина идваше от димящите газени лампи, които висяха на синджири от мертеците. Подът беше на кални петна, покрит с остатъци от храна. Кучета скитаха на воля под масите и пейките. Във въздуха тежко се носеше миризма на изветряла бира и мръсни тела. Въпреки че беше ранен следобед, кръчмата беше препълнена. Беше шумно, защото надраките, които дремеха по масите или залитаха из салона, сякаш винаги говореха на висок глас.

Белгарат си проправи път до една маса в ъгъла, където мъж със сълзливи очи и отпуснати устни се взираше в чаша бира.

— Нямаш нищо против да седнем на твоята маса, нали? — попита го старецът с рязък тон и седна, без да дочака отговор.

— Ще има ли някаква полза, ако възразя? — попита мъжът с чашата. Беше небръснат, очите му бяха кръвясали и под тях имаше големи торбички.

— Не — каза Белгарат направо.

— Нов си тук, нали?

Надракът ги погледна с любопитство — трябваха му доста усилия, за да фокусира погледа си.

— Не е твоя работа — отговори троснато Белгарат.

— Що за невъзпитани думи от човек, преминал младежките години? — подхвърли надракът и сви заканително юмрук.

— Дошъл съм да пийна, а не да се бия — заяви Силк със зловещ тон. — Може и да размисля по-късно, но точно в момента съм жаден.

Протегна се, хвана ръката на минаващия гостилничар и каза:

— Бира. И не се бави цял ден.

— Дръж си ръцете настрана от мен — каза гостилничарят. — С него ли си?

Той посочи надрака, към когото се бяха присъединили.

— Седим с него, нали?

— Три или четири чаши искате?

— Аз искам една засега. Донеси и на другите каквото пожелаят. Аз черпя.

Гостилничарят измърмори нещо и си проправи път през тълпата, като се спря, за да изрита едно куче от пътя си.

Предложението на Силк, изглежда, смекчи войнствеността на надракския им сътрапезник.

— Избрали сте неподходящо време да посетите селището ни — каза той. — Наоколо гъмжи от малореанци. Набират армия.

— Бяхме в планината — каза Белгарат. — Вероятно ще се върнем пак там след ден-два. Каквото и да става тук долу, не ни интересува.

— По-добре се заинтересувайте. Освен ако не желаете да опитате военния живот.

— Война ли има някъде? — попита Силк.

— Поне така казват. Някъде долу в Мишрак ак Тул.

Силк изсумтя.

— Никога не съм виждал тули, които се бият добре.

— Не са тули. Разправят, че били алорни. Имали кралица, ако можете да си представите такова нещо, и тя се канела да покори тулите.

— Кралица? — присмя се Силк. — Тогава не е кой знае каква армия. Нека тулите се оправят сами.

— Кажете това на малореанците — изсумтя надракът.

— Сега ли я вари тази бира? — попита Силк, когато гостилничарят се върна с четири големи чаши.

— Има и други кръчми, приятелю — отговори му той. — Ако не харесваш тази, върви и намери друга. Това ще струва дванайсет монети.

— По три монети на чаша? — възкликна Силк.

— Времената са тежки.

Силк му плати, като не спря да мърмори.

— Благодаря — каза надракът, с когото седяха и взе едната чаша.

— Няма за какво — каза Силк кисело.

— Какво правят малореанците тук? — попита Белгарат.

— Прибират всеки, който може да стои на краката си, вижда и чува. Събират доброволците насила, така че е малко трудно да откажеш. Кролимите също са на тяхна страна. Те пък излагат на явен показ ножовете си за изкормване, като намек какво може да се случи на този, който се осмели да протестира.

— Май беше прав, когато каза, че сме избрали неподходящо време да слезем от планината — каза Силк.

Надракът кимна.

— Кролимите казват, че Торак се размърдва в съня си.

— Това не са добри новини — въздъхна Силк.