Дейвид Едингс - Последната битка

— Умно от негова страна.

— Защо не подкладеш огъня, Гарион? — предложи Белгарат. — Хайде да закусим и да тръгваме. Пътят до Малореа е дълъг и не бива да изпускаме хубавото време.

Късно същия ден стигнаха до една долина, в която видяха много дървени къщи и палатки, подредени покрай голям поток.

— Търговци на кожа — обясни Силк на Гарион, като посочи към неприветливото селище. — Има такива места почти на всеки по-голям поток в тази част на гората. — Вирнатият нос на дребния мъж се размърда и очите му светнаха. — Много покупки и продажби стават в тези селища.

— Няма значение — каза остро Белгарат. — Опитай се да държиш хищническите си инстинкти под контрол.

— Изобщо не съм си помислял да… — почна Силк.

— Така ли? Да не си болен случайно?

Силк надменно пренебрегна въпроса.

— Няма ли да е по-безопасно, ако заобиколим? — попита Гарион.

Белгарат поклати глава.

— Искам да разбера какво става пред нас и единственият начин е да поговорим с тукашните хора. Ще се отбием, ще се повъртим час-два и след това ще потеглим отново. Дръжте ушите си отворени. Ако някой попита, казвате, че сме тръгнали на север да търсим злато.

Имаше разлика между ловците и траперите, които бродеха по улиците на селището, и рудокопачите, които бяха срещнали в последното село. Тук хората бяха откровени, по-малко навъсени, видимо по-малко враждебни. Гарион допусна, че наложената самота ги кара да ценят приятелството при редките посещения на центровете за търговия с кожи. Въпреки че пиеха почти толкова, колкото рудокопачите, алкохолът ги караше да пеят и да се веселят, а не да се бият.

Близо до центъра на селището имаше голяма кръчма.

— Страничната врата — каза Белгарат кратко, докато слизаха от конете си.

Кръчмата беше по-чиста, по-малко препълнена и някак по-осветена от тази на рудокопачите. Миришеше на дърва и свеж въздух, а не на влажна плесенясала пръст. Тримата седнаха на маса, която се намираше близо до вратата, и поръчаха на учтивия гостилничар по халба бира. Бирата беше гъста, тъмнокафява, добре изстудена и изненадващо евтина.

— Купувачите на кожа са собственици на кръчмата — обясни Силк, като избърса пяната от горната си устна. — Знаят, че е по-лесно да се пазариш с пиян трапер, затова дават бирата евтино.

— Умно — отбеляза Гарион. — Но траперите не го ли знаят?

— Разбира се, че го знаят.

— Защо тогава пият преди да са приключили със сделките?

Силк сви рамене.

— Ами защото обичат да пият.

Двама трапери, които седяха на съседната маса, подновяваха познанството си, което очевидно датираше от повече от десет години. Брадите им бяха побелели, но те говореха безгрижно, също като млади мъже.

— Имаше ли някакви проблеми с мориндимите там горе? — попита единият.

Вторият поклати глава.

— Сложил съм чумави маркировачи от двете страни на долината, където са капаните ми. Всеки мориндим ще се отбие на дванайсет левги от пътя си, за да избегне заразеното място.

Първият кимна утвърдително.

— Това обикновено е най-добрият начин. Според Гедър прокълнатите маркировачи са най-добри, но както се оказа, не е прав.

— Не съм го виждал през последните няколко сезона.

— Че как ще го видиш! Мориндимите го хванаха преди три години. Лично аз го погребах — поне това, което беше останало от него.

— Не знаех. Прекарахме една зима при притока на Корду. Той беше подъл човек. Все пак съм изненадан, че мориндимите са преминали през прокълнатите маркировки.

— Май някакъв магьосник се е появил и е проклел маркировките му. Намерих изсъхнала невестулка да виси на една от тях — с по три стръка трева, завързани за всеки пръст.

— О, това е могъщо заклинание. Значи са го мразели толкова много, че чак са прибягнали до услугите на магьосник.

— Знаеш го какъв беше. Можеше да дразни хората на десет левги разстояние само като си върви.

— Прав си.

— Е, вече не го прави. Черепът му краси колекцията на някой мориндимски магьосник.

Гарион се наведе към дядо си и прошепна:

— Какво имат предвид, когато говорят за маркировки?

— Предупреждения — отговори Белгарат. — Обикновено това са пръчки, забити в земята и украсени с кокали и пера. Мориндимите не могат да четат, така че не можеш просто да закачиш табелка.

Изгърбен стар трапер, облечен в кожа, избеляла и покрита с кръпки, се дотътри до средата на кръчмата. Набразденото му космато лице имаше примирено изражение. Младата надракска жена, която го придружаваше, беше облечена в широка червена рокля, препасана около кръста с бляскав синджир. На врата й имаше нашийник и старият трапер държеше здраво края на каишката му в юмрука си. Въпреки нашийника лицето на младата жена беше гордо и надменно и тя се взираше в мъжете с едва прикрито презрение. Когато стигна до средата на кръчмата, старият трапер се прокашля, за да привлече вниманието на тълпата, и каза високо: