Дейвид Едингс - Последната битка

Вела започна да се върти бързо, дългата й черна коса пламна в тон с фустата. След това забави темпото и отново се върна към гордата, чувствена походка, която предизвикваше всеки мъж в стаята.

Когато спря да танцува, всички се развикаха и заръкопляскаха и тя хвърли една загадъчна усмивка.

— Добре танцуваш — отбеляза безразлично мъжът с белега.

— Естествено — отговори тя. — Всичко правя много добре.

— Влюбена ли си в някого? — попита той направо.

— Никой мъж не е спечелил сърцето ми — категорично заяви Вела. — Все още не съм срещнала мъж, който да ме заслужава.

— Това може да се промени — намекна траперът. — Една монета.

— Шегуваш се! — изсумтя тя. — Пет монети.

— Една и половина — запротестира той.

— Това е направо обидно. — Вела вдигна ръце и лицето й придоби трагичен вид. — Нито жълтица по-малко от четири.

— Две монети — предложи траперът.

— Невероятно! — възкликна тя и размаха ръце. — Защо просто не изтръгнеш сърцето ми и не се задоволиш с него? Не мога и да помисля за по-малко от три и половина.

— За да спестим време, защо просто не кажем три? — твърдо каза той. И добави: — С уточнението, че споразумението остава постоянно.

— Постоянно?

Очите на Вела се разшириха.

— Харесваш ми — каза той. — Е, какво ще кажеш?

— Стани да те поогледам — заповяда му тя.

Той бавно стана от стола. Високото му тяло беше също толкова мършаво, колкото и лицето му, и се виждаше, че има силни мускули. Вела стисна устни и го огледа отново.

— Не е лош, нали? — измърмори тя на Ташор.

— Можеше да е и по-зле, Вела — окуражително отговори собственикът и.

— Ще обмисля предложението за три монети — заяви Вела. — Как ти е името?

— Тек — представи се високият трапер с лек поклон.

— Добре, Тек — каза Вела. — Не си тръгвай. Ташор и аз трябва да обсъдим предложението ти. Мисля, че аз също те харесвам — добави тя с по-малко предизвикателен тон.

После хвана каишката, която все още беше увита около юмрука на Ташор, и го изведе от кръчмата, като погледна един-два пъти през рамо към мършавия Тек.

— Каква жена! — измърмори Силк с нотка на дълбоко уважение.

Гарион разбра, че отново може да диша. Ушите му все още горяха.

— Какво всъщност стана? — тихо попита той Силк.

— Тек предложи споразумение, което обикновено води до женитба — обясни Силк.

— Не разбирам — каза объркано Гарион.

— Това, че някой я притежава, не му дава някакви специални права върху личността й — каза Силк. — И тези нейни ками потвърждават това. Никой не може да се доближи до надракска жена, освен ако не му е омръзнало да живее. Тя взема решението. По обичай брак се сключва след като се роди първото дете.

— А защо беше толкова заинтересована от цената?

— Защото взема половината — сви рамене Силк.

— Взема половината сума всеки път, когато се продава? — Гарион беше слисан.

— Разбира се. Иначе не би било честно.

Гостилничарят, който им носеше нови халби, спря до масата и се вгледа в Силк.

— Нещо не е наред ли, приятел? — попита го Силк тихо.

Гостилничарят бързо сведе очи и измънка:

— Извинете. Просто си помислих, че ми напомняте на някого. Сега, когато ви видях отблизо, разбрах, че съм се объркал.

Той бързо сложи халбите, обърна се и си тръгна, без дори да вземе монетите, които Силк остави на масата.

— Май е по-добре да тръгваме. — каза тихо Силк.

— Какво става? — попита го Гарион.

— Той знае кой съм. От онзи лист с обявената награда, дето се разпространява.

— Може би си прав — съгласи се Белгарат и хвърли поглед към гостилничаря, който говореше нещо с група ловци и хвърляше чести погледи към тях.

— Да се махаме — каза Силк напрегнато. — Бързо.

Промъкнаха се бързо към вратата.

— Хей, вие! — извика някой зад тях. — Почакайте!

— Бягайте — изрева Белгарат и те се втурнаха навън и се метнаха на седлата. Няколко мъже, облечени в кожи, изхвърчаха през вратата на кръчмата.

Чуха се викове, но те вече галопираха по улицата. Траперите и ловците рядко се намесваха в чужди дела. Гарион, Силк и Белгарат излязоха от селото и прегазиха през един брод. Преследвачите бяха далеко зад тях.

Навлязоха в гората от другата страна на реката. Силк беше плувнал в пот и бълваше псувни. Хамалският му език беше богат и цветист и засягаше раждането, произхода и неприличните навици не само на тези, които ги преследваха, а и на отговорните за разпространението на обявената награда.

Белгарат внезапно спря и вдигна ръка. Силк и Гарион дръпнаха юздите на конете си. Силк продължаваше да псува.