Дейвид Едингс - Последната битка

— Имам жена, която искам да продам.

Без да промени изражението си, жената го заплю.

— Знаеш, че това ще намали цената ти, Вела — каза старият мъж спокойно.

— Ти си идиот, Ташор — язвително отговори тя. — Никой от присъстващите не може да си позволи да ме притежава и ти го знаеш. Защо не ме послуша да ме предложиш на купувачите на кожа?

— Купувачите на кожа не се интересуват от жени, Вела — отговори Ташор със същия тих глас. — Тук цената ще е по-висока, повярвай ми.

— Не бих ти повярвала дори ако кажеш, че слънцето утре ще изгрее, стари глупако.

— Както виждате, доста е духовита — каза Ташор неубедително.

— Той се опитва да продаде жена си ли? — попита Гарион, като почти се задави с бирата си.

— Тя не му е жена — поясни Силк. — Просто я притежава.

Гарион стисна юмруци и понечи да се изправи, но Белгарат го хвана здраво за китката и заповяда:

— Седни.

— Но…

— Казах да седнеш, Гарион. Това не те засяга.

— Освен ако не искаш да купиш жената, разбира се — безгрижно отбеляза Силк.

— Здрава ли е? — извика към Ташор един трапер със сухо лице и белег на едната буза.

— Здрава е — заяви Ташор. — Също така всичките й зъби са на място. Покажи им зъбите си, Вела.

— Те не се интересуват от зъбите ми, идиот такъв! — каза тя и погледна трапера с белега със страстно предизвикателство в черните си очи.

— Тя е отлична готвачка — продължи бързо Ташор. — Също така знае лекове за ревматизъм и малария. Може да обработва кожи и не яде много. Дъхът й не мирише чак толкова лошо, освен ако не яде лук, и почти никога не хърка, освен когато е пияна.

— Ако е толкова добра, защо искаш да я продадеш? — попита траперът със сухото лице.

— Остарявам вече — отговори Ташор. — Искам малко спокойствие и тишина. Вълнуващо е, когато Вела е наоколо, но аз вече нямам нужда от това. Искам да се установя някъде, може да отглеждам пилета или кози…

Гласът му не звучеше много печално.

— Стига вече — избухна Вела. — Всичко ли трябва да правя сама? Я млъквай, Ташор.

Тя блъсна ядосано стария мъж настрана и хвърли гневен поглед на тълпата. Черните й очи проблясваха.

— Добре — каза строго тя. — Да се заловим за работа. Ташор иска да ме продаде. Силна и здрава съм. Мога да готвя, да обработвам кожи, мога да лекувам болести, да се пазаря, когато купувам запаси, мога да варя хубава бира.

Очите и потъмняха.

— Не лягам в леглото на никой мъж и държа камата си достатъчно остра, та никой да не ме докосва. Мога да свиря на флейта и знам много стари истории. Мога да правя прокълнати, чумави и приспивни маркировки, да плаша мориндимите и веднъж убих мечка от трийсет крачки с лък.

— Двайсет крачки — поправи я Ташор тихо.

— Бяха почти трийсет — настоя тя.

— Можеш ли да танцуваш? — попита мършавият трапер с белега на лицето.

Тя го поглед направо в очите и отговори:

— Ако наистина възнамеряваш да ме купиш, ще ти покажа.

— Можем да поговорим за това след като те видя да танцуваш.

— Можеш ли да уловиш ритъма? — попита тя.

— Мога.

— Добре тогава.

Тя сложи ръце върху синджира на кръста си и той издрънча, докато го разкопчаваше. Разтвори червената си рокля, свали я и я подаде на Ташор. След това внимателно разкопча нашийника си и омота около главата си лента от червена коприна, за да прибере грамадата от лъскава, черно-синя коса. Под червената рокля имаше ефир на копринена фуста, която шумолеше, докато се движеше. Фустата стигаше до средата на прасците, а под нея се виждаха кожени ботуши. От кончовите на ботушите се подаваха украсени със скъпоценни камъни дръжки на ками, трета кама висеше на кожения колан около кръста й. Фустата беше с тясна яка около шията, но оставяше ръцете открити до раменете. На всяка китка жената имаше по пет-шест гривни. С чувствена грация тя се наведе и закачи на глезените си нанизи от звънчета, после плавно вдигна ръце до лицето си.

— Това е ритъмът, ей ти, с белега — каза тя на трапера. — Опитай се да го уловиш.

И започна да пляска с ръце. Ритъмът беше три отмерени пляскания, последвани от четири бързи. Вела започна танца си бавно, с невинна походка. Докато се движеше, фустата й шумолеше, а подгъвът въздишаше около пищните й прасци.

Мършавият трапер улови ритъма и мазолестите му ръце запляскаха заедно с нейните.

Гарион започна да се изчервява. Движенията на Вела бяха фини и плавни. Звънчетата на глезените и гривните на китките поддържаха ритъма. Краката й сякаш трептяха в сложните стъпки на танца, а ръцете й рисуваха фигури във въздуха. Още по-интересни бяха нещата, които ставаха вътре във фустата с цвят на роза. Гарион преглътна с мъка — почти беше забравил да диша.