Дейвид Едингс - Последната битка

— Е, наздраве. — Надракът вдигна чашата си. — Намерихте ли нещо, което си заслужава, докато копахте в планината?

Силк поклати глава.

— Всичко на всичко няколко малки жили. Търсихме в коритата на потоците. Нямаме подходящи съоръжения да проследим жилата в скалата.

— Никога няма да забогатеете, ако клечите до някое поточе и пресявате чакъл.

— Ще се оправим — сви рамене Силк. — Някой ден, когато намерим голяма жила, ще съберем достатъчно пари и ще си набавим някои съоръжения.

— Някой ден от небето може да потече и бира.

Силк се усмихна.

— Мислил ли си някога да си вземеш партньор? — попита необръснатият надрак.

— Бил ли си горе преди? — попита Силк.

Надракът кимна.

— Достатъчно често, за да разбера, че не ми харесва, но още по-малко бих искал да се озова в армията.

— Нека си поръчаме по още едно питие и да поговорим за това — предложи Силк.

Гарион се облегна назад и опря рамене в грубата дървена стена. Надраките не изглеждаха чак толкова лоши, ако успееш да пробиеш грубостта в природата им. Говорът им беше грубичък, физиономиите им навъсени, но те, изглежда, не изпитваха онази ледена неприязън към външни хора, която беше забелязал сред мургите.

Остави разума си да се върне към това, което надракът беше казал за кралицата. Отказа се бързо от мисълта, че някоя от кралиците, останали в Рива, може да придобие такава власт при каквито и да било обстоятелства. Оставаше леля Поул. Беше твърде вероятно информацията на надраките да е малко изопачена, но все пак беше възможно в отсъствието на Белгарат леля Поул да е взела нещата в свои ръце, макар че не беше типично за нея. Какво чак толкова се бе случило, та да я накара да прибегне до такива крайности?

Следобедът течеше бавно. Все повече мъже в кръчмата се напиваха. Някои залитаха, избухнаха побоища. Техният приятел се напи здравата, отпусна глава върху ръцете си и захърка.

— Мисля, че научихме всичко, което може да се научи тук — тихо каза Белгарат. — Да потегляме. От това, което каза нашият приятел, мисля, че идеята да нощуваме в това селище не е добра.

Силк кимна. Надигнаха се от масата и си проправиха път през тълпата до страничната врата.

— Да вземем някакви запаси? — попита дребният мъж.

Белгарат тръсна глава.

— По-добре да се измъкваме оттук колкото може по-скоро.

Развързаха конете и отново поеха по мръсната червена улица. Яздеха бавно, за да не предизвикват подозрение, но Гарион чувстваше напрежението, което оставяха зад гърба си в това неприветливо мръсно селище. Имаше нещо заплашително във въздуха, дори късното следобедно слънце изглеждаше помрачено от невидим облак. Докато минаваха покрай последната разнебитена къща в края на склона, чуха тревожен вик откъм центъра. Гарион бързо се обърна и видя дружина от двайсетина мъже в червени туники, които препускаха в галоп към кръчмата, която те бяха напуснали преди малко. Облечените в червено странници скочиха от конете си и веднага завардиха всички врати, за да препречат пътя за бягство на тези, които бяха останали вътре.

— Малореанци! — излая Белгарат. — Бързо към гората! — И заби пети в хълбоците на коня си. Препуснаха в галоп през обраслото с плевели и осеяно с пънове сечище, устремени към гората и спасението, но никой не тръгна да ги преследва. Изглежда, в кръчмата имаше достатъчно нещастници. От безопасното си скривалище под разперените клони на дърветата Гарион, Силк и Белгарат наблюдаваха опечалената върволица надраки с вериги на глезените. Извеждаха ги от кръчмата на покритата с червен прах улица, за да ги държат под око.

— Изглежда, нашият приятел се присъедини към армията — отбеляза Силк.

— По-добре той, отколкото ние — отвърна Белгарат. — Може би сме съвсем близо до някоя ангаракска орда.

После вдигна очи към червеникавия диск на залязващото слънце и каза:

— Да тръгваме. Имаме поне два часа, докато се стъмни. Изглежда, военната служба в тези околности е заразна, а не ми се ще да я прихвана.

Гората на Надрак беше различна от арендската гора, която се намираше далеч на юг. Разликите бяха неуловими и на Гарион му трябваха няколко дни, за да ги открие. Първо, пътеките, по които вървяха, бяха запустели. По тях се минаваше толкова рядко, че изобщо не бяха отъпкани в глинестата горска почва. В арендската гора имаше човешки следи навсякъде, а тук човекът беше неканен гост, просто минувач. Нещо повече, в Арендия гората имаше определени граници, докато този океан от дървета продължаваше до най-далечната част на континента и това беше така, откакто свят светува.