Дейвид Едингс - Последната битка

Гората изобилстваше от живот. Сред дърветата мина светлокафяв елен, а огромен рунтав бизон с изкривени черни рога, лъскави като оникс, пасеше на един ветровал. Веднъж по пътеката срещу тях се появи мечка — ръмжеше ядосано и пристъпваше тромаво. През шубраците припкаха зайци, ята яребици излитаха изпод краката им. Езерата и потоците изобилстваха от риба, водни плъхове, видри и бобри. Скоро откриха, че има и по-малки форми на живот. Комарите например бяха съвсем малко по-дребни от врабчетата, имаше и някаква противна кафява муха, която хапеше всичко, което се движеше.

Слънцето изгряваше рано и залязваше късно, като обливаше тъмната горска почва със златиста светлина. Макар че беше средата на лятото, не беше много горещо и въздухът беше изпълнен с онзи аромат на бързо развитие, присъщо на северните земи, където лятото е кратко, а зимата — много дълга.

След като навлязоха в дълбините на гората, Белгарат сякаш изобщо не спеше. Всяка вечер, докато Силк и Гарион внимателно се увиваха в одеялата си, старият магьосник се промъкваше през сенчестите дървета и изчезваше. Една нощ, осветена от ярки звезди, няколко часа след мръкване, Гарион се събуди внезапно, защото чу шум от лапи, които леко драскаха застланата с листа пръст. Макар че отново потъна в сън, той разбра. Големият сив вълк беше дядо му, който бродеше в нощта и претърсваше гората за преследвачи или друга дебнеща ги опасност.

Нощните бродения на стареца бяха безшумни, но не останаха незабелязани. В едно ранно утро преди изгрев слънце — дърветата още бяха обгърнати от сутрешна мъгла — няколко сенки се промъкнаха между тъмните стволове и спряха недалеч от стана им. Гарион, който току-що се беше събудил и се канеше да запали огъня, замръзна приведен към земята. Докато бавно се изправяше, почувства, че нечии очи го наблюдават, и кожата му настръхна по странен начин. На десетина стъпки от него стоеше огромен тъмносив вълк. Очите му бяха жълти като слънчевата светлина. В тях се четеше неизказан въпрос, но Гарион с изненада откри, че вече го знае.

— Един се чуди защо го правиш.

— Какво правя? — попита учтиво Гарион, като неволно заговори на езика на вълците.

— Въртиш се наоколо в тази странна форма.

— Трябва да го правя.

— Аха.

С изискана учтивост вълкът не задълбочи въпроса, а отбеляза:

— Един се пита дали не е малко притеснително.

— Не е чак толкова лошо, колкото изглежда, щом свикнеш.

Вълкът го погледна невярващо и седна на задните си лапи.

— Видях другия няколко пъти през изминалите мрачини — каза той. — Бих искал да знам защо сте дошли на наша територия.

Гарион инстинктивно разбра, че отговорът на този въпрос е много важен.

— Местим се от едно място на друго — отговори той внимателно. — Не възнамеряваме да търсим леговища или приятели в територията ти или да ловуваме същества, които са твои.

Не можеше да обясни откъде знаеше какво да отговори.

Вълкът изглеждаше доволен от отговора му.

— Един ще е доволен, ако представиш нашата почит на някой с козина като скреж — каза той. — Един забеляза, че той заслужава уважение.

— Един ще е доволен да предаде думите ти — отговори Гарион, учуден от лекотата, с която подбираше начина си на изразяване.

Вълкът повдигна муцуна и подуши въздуха.

— Време е да ловуваме — каза той. — Дано намерите това, което търсите.

— Нека ловът ви бъде успешен — отвърна Гарион.

Вълкът се обърна и изчезна в мъглата, следван от глутницата.

— Като цяло се справи доста добре, Гарион — каза Белгарат изпод гъстите сенки на близкия гъсталак.

Гарион подскочи изненадано.

— Не знаех, че си тук.

— А би трябвало — отговори старият мъж и излезе от сенките.

— Как е разбрал? — попита Гарион. — Имам предвид, че понякога съм вълк?

— Личи си. Вълците са много внимателни за такива неща.

Силк се измъкна изпод дървото, където спеше. Залиташе сънено, но носът му се мърдаше с любопитство.

— За какво беше всичко това? — попита той.

— Вълците искаха да знаят какво правим на тяхна територия — отговори Белгарат. — Разследваха случая, за да разберат дали трябва да се бият с нас.

— Битка? — стресна се Гарион.

— Обичай е, когато чужд вълк навлезе в ловната зона на глутницата. Вълците предпочитат да не се бият, това е загуба на енергия, но биха го направили, ако ситуацията го изисква.

— Какво стана? — попита Силк. — Защо си отидоха просто ей така?

— Гарион ги убеди, че просто наминаваме.