Дейвид Едингс - Последната битка

— Дали не би могъл да спреш красноречието си за момент? — попита го Белгарат. — Опитвам се да слушам.

Силк измърмори още няколко псувни, след това стисна здраво зъби. Далеч зад гърба им се чуваха объркани викове и плискане на вода.

— Минават потока — отбеляза Белгарат. — Изглежда, са приели работата на сериозно. Поне достатъчно сериозно, за да ни гонят.

— Няма ли да се откажат, когато се стъмни? — попита Гарион.

— Това са надракски ловци — каза Силк с дълбоко отвращение. — Ще ни следват с дни само заради удоволствието от лова.

— Нищо не можем да направим по въпроса в този момент — промърмори Белгарат. — Нека видим дали ще можем да ги изпреварим.

И заби пети в хълбоците на коня си.

Беше късен следобед. Яздеха в галоп през осветената от слънцето гора. Шубракът беше оредял и високите прави борове и ели се издигаха като колони към синьото небе. Денят беше приятен за яздене, но не и за преследване. Отново се спряха, за да се ослушат.

— Май са изостанали — отбеляза Гарион обнадеждено.

— Само пияните — обади се раздразнено Силк. — Тези, които се отнасят сериозно към преследването, сигурно са съвсем близо. Не крещиш, когато ловуваш, нали? Виж там.

Той посочи назад.

Гарион погледна и видя някаква фигура. Един мъж на бял кон, приведен над седлото, яздеше след тях, забил поглед в земята.

— Ако е трапер, ще ни отнеме поне седмица, за да се отървем от него — каза Силк с отвращение.

Някъде надалеч сред дърветата от дясната им страна зави вълк.

— Да продължим — каза Белгарат.

Продължиха в галоп. Тропотът на конските копита беше приглушен от дебелия слой нападали борови иглички.

— Оставяме много ясна следа — извика Силк на Белгарат.

— Не можем да направим нищо — отвърна старецът. — Трябва да се отдалечим още малко преди да опитаме да объркаме следите.

Пак се разнесе печален вой — този път отляво. Изглежда, идваше от по-близо. След малко зад тях се чуха тревожни викове и цвилене на коне. И диво ръмжене. По знак на Белгарат тримата спряха конете и се ослушаха. Ужасеното цвилене отекваше сред дърветата, пригласяха му псувните и уплашените крясъци на преследвачите. Отвсякъде се чу силен вой. Изглежда, гората изведнъж се беше напълнила с вълци. Хайката зад тях се разпадна, конете на надракските ловци се разбягаха във всички посоки.

Белгарат злорадо се вслушваше в отдалечаващите се звуци зад тях. Внезапно един голям вълк с изплезен език и с тъмна козина дотърча иззад дърветата, спря и клекна на задните си лапи. Жълтите му очи се взряха втренчено в тях.

— Дръж здраво юздите — нареди тихо Белгарат и потупа по врата изплашения си кон.

Вълкът не каза нищо, просто клечеше и ги наблюдаваше. Белгарат отвърна на сериозния му поглед спокойно, накрая кимна. Вълкът стана, обърна се и тръгна към гората. Спря се веднъж, погледна ги през рамо, вдигна муцуната си и нададе дълбок, отекващ вой, призоваващ останалите вълци от глутницата да се завърнат към прекъснатия лов. После изчезна, като остави след себе си само ехото на вълчия вой.

През следващите няколко дни яздиха на изток, като постепенно се спускаха към широка мочурлива долина. Шубраците станаха по-гъсти, а въздухът — чувствително по-влажен. Един следобед се изсипа кратък летен дъжд, придружен от силни гръмотевици. Вятърът свистеше между дърветата и късаше листа и клонки. Но после бурята премина, слънцето се показа отново и те наваксаха забавянето си. Докато яздеше, Гарион почувства странно усещане за непълнота и се улови как от време на време се оглежда за липсващите си приятели. Дългото пътуване в търсене на Кълбото беше установило в ума му някакъв модел, чувство за справедливост и неправда, и той усещаше, че това пътуване е грешка. Първо, Барак не беше с тях и отсъствието на едрия черек с огнена брада караше Гарион да се чувства несигурен. Липсваше му също и Хетар, с поглед на ястреб и специфична езда, с ризница на гърдите и със сребристосиньото знаме на върха на копието.

Беше болезнено самотен без ковача Дурник, липсваше му дори злобното препиране на Се’недра. Това, което се беше случило в Рива, ставаше все по-малко реално за него и цялата сложна церемония на годежа му с непоносимата малка принцеса започна да изчезва в паметта му като наполовина забравен сън.

Една вечер, когато конете бяха завързани за колове, вечерята беше приключила и те се бяха увили в одеялата си да спят, Гарион прозря най-важната празнота, която се беше вмъкнала в живота му. Леля Поул не беше с тях и ужасно му липсваше. От дете чувстваше, че когато леля Поул е наблизо, нищо не може да му се случи, нищо, с което тя да не е в състояние да се справи. Нейното спокойно, сигурно присъствие беше едно от нещата, към които той винаги се стремеше. Съвсем ясно, сякаш тя стоеше пред него, Гарион можеше да види лицето й, прекрасните й очи и белия кичур на челото. Внезапно осъзнатата самота го прободе като остър нож.