Дейвид Едингс - Последната битка

— Какво чака?

Дребният мъж с лице на плъх сви рамене и тихо отговори:

— Още няколко часа и ще се стъмни. Може би чака точно това.

Откъм гората някой запя. Песента звучеше цинично и фалшиво, но това очевидно забавляваше певеца. По завалените думи се разбираше, че е пиян.

Малореанците се захилиха.

— Още един патриот — засмя се един. — Идва да се присъедини към армията. Ще го хванем, щом излезе на сечището.

Певецът се появи на едър дорест кон. Носеше обикновено кафяво кожено облекло и кожено кепе, накривено на една страна. Имаше черна брада и държеше мях с вино. Полюшваше се на седлото, но когато се приближи, нещо в очите му подсказа, че не е толкова пиян. Водеше няколко мулета. Гарион се взря в него. Това беше Ярблек, надракският търговец, когото бяха срещнали на Южния път на керваните в Ктхол Мургос.

— Здравейте! — поздрави Ярблек малореанците. — Виждам, че ловът ви върви.

— Върви, върви.

Един от малореанците се ухили и премести коня си на пътеката, за да препречи пътя на Ярблек.

— Мен ли имаш предвид? — усмихна се весело Ярблек. — Не бъди глупав. Твърде зает съм, за да бъда войник.

— Срамота — отговори малореанецът.

— Аз съм Ярблек, търговец от Яр Турак, и съм приятел на самия крал Дроста. Изпълнявам заповед на краля, която лично той повери в ръцете ми. Ако по някакъв начин се намесите, Дроста ще ви получи одрани и опечени живи преди да стигнете до Яр Надрак.

Малореанецът го погледна със съмнение и каза:

— Ние се подчиняваме само на Закат. Крал Дроста няма власт над нас.

— Вие сте в Гар ог Надрак, приятелю — изтъкна Ярблек. — Дроста прави тук каквото си поиска. Може да поднесе извиненията си на Закат след това, но дотогава ще бъдете одрани и наготвени на парчета.

— А можеш ли да докажеш, че ти е поверена държавна задача?

— Разбира се, че мога. — отговори Ярблек, после се почеса по главата и на лицето му се изписа глупашко недоумение. — Къде оставих този пергамент? — После щракна с пръсти. — О, да! Сетих се. В товара на последното муле е. Ето, пийнете, а аз ще отида да го взема.

Подхвърли мяха с вино на малореанеца, обърна коня си, отиде при последното муле, слезе тежко от седлото и започна да рови в дисагите му.

— По-добре да погледнем документите му преди да вземем решение — каза един от стражата. — Крал Дроста е от хората, с които не ми се ще да се спречквам.

— Можем да си пийнем, докато чакаме — предложи друг, като се взираше в мяха с вино.

— За едно нещо да сме единодушни — каза пак първият, докато разхлабваше запушалката на кожения мях. После го вдигна с две ръце и отпи.

Чу се силно тупване и от гърлото му щръкна стрела точно на ръба на червената му туника. Виното бликна от мяха и потече по изуменото му лице. Другарите му го зяпнаха, след това почнаха да вадят оръжията си с тревожни крясъци, но беше твърде късно — повечето паднаха от седлата си от мигновената буря от стрели, които ги улучваха иззад папратите. Един се опита да избяга, но само след два скока на коня му три стрели го промушиха в гърба. Той застина, свлече се от седлото, кракът му се закачи за стремето и изплашеният кон го повлече по земята. Тялото му подскачаше по пътеката.

— Изглежда, не мога да намеря документа — заяви Ярблек със злорада усмивка, обърна с крак тялото на мъртвия малореанец, с когото беше разговарял, и довърши: — Всъщност май вече не ти трябва, нали?

Малореанецът със забитата в гърлото стрела се взираше безизразно в небето. Устата му беше отворена, от носа му се стичаше струйка кръв.

— Да, не ти трябва — усмихна се грубо Ярблек, ритна мъртвеца и го обърна отново по очи. После се ухили на Силк. През това време стрелците му изскочиха от тъмнозелените папрати.

— Значи наистина се навърташ наоколо, Силк — каза Ярблек. — Мислех си, че Таур Ургас те е довършил в смрадливия Ктхол Мургос.

— Не си направи добре сметката — отговори непринудено Силк.

— Как успя да се озовеш в плен на малореанската армия? — попита Ярблек с любопитство. Всички следи на фиктивно пиянство бяха изчезнали.

Силк сви рамене.

— Бях невнимателен.

— Следвам те през последните три дни.

— Трогнат съм от загрижеността ти — каза Силк, повдигна окования си глезен и попита: — Ще ти коства ли нещо, ако отключиш това?

— Няма да правиш глупости, нали?

— Разбира се, че не.

— Намери ключа — каза Ярблек на един от стрелците си.

— Какво ще правиш с нас? — попита нервно Бешър. Гледаше мъртвите стражи с притеснение.