Дейвид Едингс - Последната битка

— Но наградата…

— Не бих обръщал твърде голямо внимание на това, Гарион. Наградата беше заради малореанците. Каквото и да е намислил Дроста, той не иска те да разберат за това.

Ярблек си проправи път през тълпата в кръчмата, отпусна се тежко на мръсната пейка до тях и каза:

— Дроста трябва да дойде всеки момент. Искате ли да пийнем нещо, докато чакаме?

Силк се огледа с отвращение и каза:

— Не, благодаря. На места като това в буретата с бира обикновено плуват удавени плъхове, да не споменаваме за умрелите хлебарки и мухи.

— Както искаш — каза Ярблек.

— Това не е ли малко странно място за един крал? — попита Гарион, като огледа занемарената кръчма.

— Трябва да познаваш крал Дроста, за да го разбереш — каза Силк. — Той е известен с някои слабости и тези крайречни изби ги задоволяват напълно.

— Нашият монарх е юначага — усмихна се Ярблек. — Но ще направиш голяма грешка, ако си помислиш, че е глупак. Просто е малко недодялан. Но тук нито един малореанец няма да го проследи.

При входа на кръчмата настъпи раздвижване. Двама широкоплещести надраки в черни кожени туники и остри шлемове си проправиха път през тълпата.

— Сторете път — изрева единият от тях. — И всички да станат.

— Тези, които все още могат да стоят на краката си — добави сухо другият.

Чуха се подигравки и свиркане. Един слаб мъж с жълт сатенен жакет и кадифена зелена пелерина, украсена с кожа, влезе в кръчмата. Очите му бяха изпъкнали, а лицето му беше дълбоко белязано от шарка и пъпчиво. Движенията му бяха бързи и резки, а изражението му беше любопитна смесица от сарказъм и отчаян, неутолим глад.

— Приветстваме негово величество Дроста лек Тун, крал на надраките — провъзгласи един пиян мъж на висок глас и останалите в кръчмата се засмяха грубо, заподвикваха, заподсвиркваха и затропаха с крака.

— Мои верни поданици — отвърна със самодоволна усмивка пъпчивият монарх. — Пияници, крадци и сводници. Сгрявам се на топлия пламък на любовта, която изпитвате към мен.

Презрението му беше насочено повече към него самия, отколкото към парцаливата, мръсна тълпа.

Всички свиркаха и тропаха с крака.

— Колко ще са тази вечер, Дроста? — извика някой.

— Колкото мога повече — изхили се кралят. — Мое задължение е да разпростирам кралската благословия, където и да отида.

— Така ли го наричаш вече? — попита друг.

— Звучи съвсем прилично — отговори Дроста, като сви рамене.

— Кралската спалня чака — извести съдържателят на кръчмата с присмехулен поклон.

— Заедно с дървениците, предполагам — добави Дроста. — Бира за всеки, който не е пиян, за да се напие. Нека верните ми поданици пият за моята жизненост.

И кралят се отправи към стълбището, а тълпата нададе ликуващи викове.

— Дългът ме зове — провъзгласи кралят от първото стъпало и посочи с внушителен жест нагоре към стълбите. — Нека всички обърнат внимание с какво нетърпение ще се заема с тази неприятна отговорност.

После се изкачи по стълбите под бурните ръкопляскания на събралата се паплач.

— Сега какво? — попита Силк.

— Ще изчакаме малко — отговори Ярблек. — Ще бием прекалено много на очи, ако се качим веднага.

Гарион се намести на пейката. Точно зад ушите си почувства слабо пощипване и настръхна. Споходи го неприятна мисъл, по-скоро две въшки или бълхи, които се бяха преселили от нечистотията в кръчмата върху него на лов за кръв. Но веднага отхвърли тази идея. Усещането идваше отвътре.

Един дрипав мъж, видимо отдавна пиян, който хъркаше на съседната маса, вдигна глава и премигна. Беше Белгарат. После отново отпусна глава върху масата. Гарион почувства как го залива вълна на облекчение.

Пияната тълпа в кръчмата ставаше все по-буйна.

Точно до огнището избухна кратка свада. Отначало гуляйджиите я насърчаваха, след това се присъединиха и започнаха да налагат двамата, които се търкаляха по пода.

— Да се качваме — каза кратко Ярблек и се надигна.

Проправи си път през вилнеещата тълпа и тръгна към горния етаж.

— Дядо е тук — прошепна Гарион на Силк, докато вървяха след него.

— Видях го — кратко отговори Силк.

Стълбите ги изведоха в мрачен салон с мръсен скъсан килим. В дъното двамата отегчени пазачи на крал Дроста се бяха опрели на стената от двете страни на масивна врата.

— Казвам се Ярблек — каза приятелят на Силк, когато стигнаха до вратата. — Дроста ме очаква.

Пазачите се спогледаха и единият почука на вратата.

— Мъжът, когото очаквахте, е тук, ваше величество.