Дейвид Едингс - Последната битка

— Пуснете го — глухо прозвуча гласът на Дроста.

— Той не е сам — уведоми го пазачът.

— Всичко е наред.

— Влизайте — каза пазачът и отвори вратата.

Кралят на надраките се беше изтегнал на изпомачканото легло с ръце, обвити около слабите рамене на две мръсни, оскъдно облечени млади момичета.

— Здравей, Ярблек — поздрави поквареният монарх търговеца. — Какво те задържа?

— Не исках да привличам внимание, като те последвам веднага, Дроста.

— Почти ме омаяха — ухили се Дроста на двете момичета. — Не са ли сладки?

— Въпрос на вкус — сви рамене Ярблек. — Лично аз предпочитам по-зрели жени.

— Те също се добри — призна Дроста. — Но аз обичам всички жени. Влюбвам се по двайсет пъти на ден. Вървете си, красавици мои — каза той на девойчетата. — Трябва да се погрижа за една работа. Ще ви извикам по-късно.

Двете момичета веднага станаха, излязоха и затвориха тихо вратата.

Дроста седна на леглото и зачеса разсеяно мишницата си. Изцапаният му смачкан жакет беше разкопчан и се виждаше, че хърбавият му гръден кош е покрит с твърди черни косми. Беше слаб, почти съсухрен, тънките му ръце приличаха на пръчки. Косата му беше права и мазна, брадата му беше много рядка — само няколко щръкнали косъма. Белезите от шарка по лицето му бяха дълбоки, възпалени и червени, вратът и шията му бяха покрити със замърсени ранички. Около него се разнасяше неприятна миризма.

— Сигурен ли си, че това е мъжът, който ми трябва? — попита той Ярблек.

Гарион се вгледа внимателно в надракския крал. Грубостта беше изчезнала от гласа му и тонът му беше настоятелен и прям, тон на мъж, който си върши работата. Налагаше се Гарион да промени мнението си за Дроста лек Тун. Той съвсем не беше това, което изглеждаше на пръв поглед.

— Познавам го от години, Дроста — отговори Ярблек. — Това е принц Келдар от Драсния. Знаят го още като Силк и понякога Амбар от Коту или Радек от Боктор. Той е крадец, шпионин и мошеник. Но всъщност съвсем не е лош.

— Радвам се да са запозная с толкова известен човек — заяви крал Дроста. — Добре дошъл, принц Келдар.

— Ваше величество — отговори Силк и се поклони.

— Бих ви поканил в двореца — продължи Дроста, — но имам гости, които имат ужасния навик да си пъхат носовете в работите ми. — Той сухо се усмихна. — За мое щастие, много скоро открих, че малореанците са доста ограничени. Те не биха ме последвали на подобно място, така че ще можем да си поговорим на спокойствие.

Той огледа евтината крещяща мебелировка и червените драперии и добави:

— Освен това тук ми харесва.

Гарион стоеше до вратата, с гръб до стената, и се опитваше да остане незабелязан, но зорките очи на Дроста го откриха.

— Можем ли да му се доверим? — обърна се кралят към Силк.

— Напълно — увери го той. — Това е моят калфа. Уча го на занаята.

— Кой занаят? Шпионство или обирджийство?

Силк сви рамене.

— Почти едно и също е. Ярблек каза, че сте искали да ме видите. Предполагам, че е свързано с текущи проблеми, а не с минали неразбирателства.

— Бързо схващаш, Келдар — отговори Дроста одобрително. — Нуждая се от помощта ти и съм склонен да платя за това.

Силк се ухили.

— Обичам думата „плащам“.

— И аз така чух. Знаеш ли какво става в Гар ог Надрак?

Очите на Дроста бяха проницателни, привидната му разгулност беше напълно изчезнала.

— Аз съм в разузнавателната служба, ваше величество — изтъкна Силк.

Дроста се намръщи, стана и отиде до масата, където имаше кана с вино и няколко чаши.

— Питие? — попита той.

— Защо не?

Дроста напълни четири чаши, взе една за себе си и закрачи нервно из стаята.

— Не искам всичко това, Келдар — избухна той. — Семейството ми е пропиляло векове, докато измъкне Гар ог Надрак от владичеството на кролимите. А сега те се канят да ни въвлекат в нечувано варварство и на мен не ми остава никакъв друг избор освен да приема. В страната ми има половин милион малореанци и армия, на която изобщо не мога да разчитам, защото е изтеглена на юг. Ако се противопоставя, макар и само на думи, Закат ще смачка кралството ми с един удар на юмрука си.

— Наистина ли ще го направи? — попита Силк, като придърпа един стол.

— Със същото вълнение, което изпитваш, когато убиваш муха — отговори Дроста. — Срещал ли си го някога?

Силк поклати глава.

— Ти си щастливец — каза Дроста и потръпна. — Таур Ургас е луд човек, но колкото и да го мразя, той е човешко същество. Закат е направен от лед. Трябва да се свържа с Родар.