Дейвид Едингс - Последната битка

— Не прави нищо прибързано, Дроста — посъветва го Белгарат спокойно, отпи от виното и седна. — Кролимите могат да бъдат доста опасни и фактът, че съм тук, в Надрак, може да се разглежда само като резултат на тайно споразумение от твоя страна. Ще те провесят с главата надолу над жертвеника и сърцето ти ще цвърчи в жаравата още преди да си имал възможност да обясниш кой си.

Дроста замръзна. Осеяното му с белези лице пребледня. Като че ли за момент се бореше със самия себе си. После раменете му се отпуснаха и решителността му сякаш се изпари.

— Хвана ме натясно, Белгарат, нали? — каза той с кратка усмивка. — Успя да ме накараш да надхитря сам себе си и сега ще използваш това, за да ме насилиш да предам бога на Ангарак.

— Наистина ли толкова много го почиташ?

— Никой не почита Торак. Аз се страхувам от него и това е по-сериозна причина да съм на негова страна, отколкото някаква си сантиментална преданост. Ако се събуди…

Кралят на надраките потръпна.

— Замислял ли си се някога какъв би бил светът, ако Торак не съществуваше? — подхвърли Белгарат.

— Не бих могъл и да мечтая за подобно нещо. Той е бог. Никой не може да се надява да го победи. Той е твърде могъщ.

— Има по-могъщи неща от боговете, Дроста. За две мога да се сетя веднага и точно те се впускат в решителен двубой. В този смисъл не е много умно да застанеш между тях.

Но вниманието на Дроста беше привлечено от нещо друго. Той се извърна бавно и се втренчи в Гарион с невярващ поглед. Разтърси глава и разтърка очи като човек, който се опитва да отстрани мъгла. Гарион се размърда притеснено и намести тежкия меч на гърба си. Изпъкналите очи на Дроста се разшириха още повече, когато осъзна какво вижда. По грозното му лице се изписа страхопочитание и отчаяна надежда.

— Ваше в… величество — заекна той и се поклони с дълбоко уважение.

— Ваше величество — отвърна Гарион и сведе учтиво глава.

— По всичко личи, че трябва да ви пожелая успех — каза Дроста тихо. — Независимо какво казва Белгарат, смятам, че ще имате нужда от това.

— Благодаря, крал Дроста — каза Гарион.

— Мислиш ли, че можем да се доверим на Дроста? — обърна се Гарион към Силк, докато вървяха след Белгарат по осеяната с боклуци улица зад кръчмата.

— Не чак дотам — отговори Силк. — Но за едно беше откровен. Той наистина е притиснат до стената. Това може да го накара да се пазари честно с Родар, поне в началото.

Белгарат се взря във вечерното небе и каза:

— По-добре да побързаме. Искам да излезем от града преди да са затворили портите. Оставих конете в един храсталак на около миля отвъд стените.

— Върнал си се за тях? — попита с изненада Силк.

— Разбира се, че се върнах. Нямам намерение да вървя пеша през целия път до Моринланд.

Стигнаха градските порти на заздрачаване — тъкмо когато стражите се канеха да ги затворят за през нощта. Единият от надракските войници вдигна ръка, като че ли да препречи пътя им, след това очевидно промени решението си, махна им с раздразнение да минават и изпсува под носа си. Огромната накатранена порта се затвори с трясък зад гърбовете им, чу се дрънченето на тежките синджири, с които затвориха и заключиха портите. Гарион се взря в издяланото лице на Торак, надвиснало над портата, а после нарочно му обърна гръб.

— Възможно ли е да ни преследват? — попита Силк Белгарат, когато тръгнаха по главния път, който водеше извън града.

— Не бих се изненадал кой знае колко — отговори Белгарат. — Дроста знае или поне в голяма степен подозира какво правим. Малореанските кролими са много чувствителни и лесно могат да отгатнат мислите му, без той да разбере. Вероятно поради тази причина не си правят труда да го проследяват, когато тръгва на малките си екскурзии из града.

— Смятат ли да направиш нещо по този въпрос? — попита Силк.

— Твърде близо сме до Малореа, за да вдигаме излишен шум — каза Белгарат. — Зедар може да чуе, пък и Торак се пробужда. По-добре да не рискувам да го разбуждам повече.

Вървяха по пътя към сенчестите шубраци, обрамчващи обширното поле около града. Крякането на жабите в обвитите в здрач мочурища се чуваше високо и ясно.

— Торак не спи вече, нали? — попита най-после Гарион.

Някъде в ума си той таеше смътна надежда, че ще могат да се промъкнат до спящия бог и да го изненадат.

— В действителност не — отговори дядо му. — Звукът от ръката ти, която докосва Кълбото, разтърсва целия свят. Дори Торак не може да спи при този шум. Всъщност той нито спи дълбоко, нито е напълно буден.