Дейвид Едингс - Последната битка

— Наистина ли Кълбото вдига толкова шум? — попита Силк любопитно.

— Вероятно го чуват в другия край на вселената. Оставих конете ей там. — Старецът посочи една сенчеста върбова горичка на стотина метра вляво от пътя.

В нощната тишина се чу тежко дрънчене на синджири и песента на жабите секна.

— Отварят портите — каза Силк. — Не биха го направили, ако нямат сериозна причина.

— Да побързаме — каза Белгарат.

Проправиха си път през шумолящите върби, яхнаха конете и препуснаха в галоп към главния път.

— Знаят, че сме някъде тук — каза Белгарат. — Няма смисъл да се крием, трябва да бягаме.

— Момент — каза Силк и тримата спряха.

Той слезе от коня си и започна да се рови в дисагите на товарния кон. Извади нещо и отново яхна коня си.

— Да тръгваме.

Пак препуснаха по прашния път под обсипаното със звезди, безлунно небе към дебелите сенки на гората, която заобикаляше надракската столица.

— Виждаш ли ги? — извика Белгарат на Силк, който яздеше последен и поглеждаше назад през рамо.

— Мисля, че да — отвърна Силк. — На около миля са.

— Твърде близо.

— Ще се погрижа за това, щом навлезем в гората — каза уверено Силк.

Приближаваха все по-близо и по-близо да тъмната гора.

Гарион вече усещаше мириса на дърветата.

Потънаха в черните сенки и Силк рязко дръпна юздите и викна:

— Продължете напред. Ще ви настигна.

Белгарат и Гарион продължиха да яздят, като забавиха малко хода си, защото трудно различаваха пътя във вечерния мрак. След няколко минути Силк ги настигна, спря коня си и каза:

— Чуйте.

Зъбите му проблеснаха в мрака — хилеше се.

— Идват — предупреди Гарион припряно, като чу тропота на конските копита. — Няма ли да е по-добре да…

— Слушай — прошепна остро Силк.

Далеч назад чуха слисани възклицания и тежък звук от падане. Един кон изцвили и побягна нанякъде.

Силк се ухили злорадо и весело каза:

— Мисля, че можем да продължим. Ще се позабавят малко, докато намерят конете си.

— Какво направи? — попита го Гарион.

Силк сви рамене.

— Опънах едно въже напречно на пътя, на височината на гърдите на ездачите. Стар трик, но понякога старите трикове се оказват най-добри. Ще трябва да внимават отсега нататък, така че до сутринта може и да им се измъкнем.

— Да тръгваме тогава — каза Белгарат.

— Накъде? — попита Силк.

— Направо на север — отвърна старецът. — Твърде много хора знаят, че сме тук, така че нека се доберем до земята на мориндимите колкото може по-скоро.

— Те ще ни следват през целия път, нали? — попита Гарион, като се обърна нервно назад.

— Едва ли — каза Белгарат. — Първо, сега ще изостанат. А не мисля, че ще рискуват да навлязат в мориндимска територия след като са загубили следите ни.

— Опасно ли е това, дядо?

— Мориндимите правят отвратителни неща на странниците, ако ги хванат.

— Ние няма ли също да сме странници? За мориндимите, имам предвид?

— Ще се погрижа за това, когато стигнем.

Продължиха да яздят. Тъмнината под дърветата беше осеяна с бледата трептяща светлина на светулките, а щурците свиреха безспирно. На развиделяване стигнаха до друго опожарено място. Белгарат дръпна юздите и се вгледа внимателно в шубраците, осеяни тук-там с изгорени дънери.

— По-добре да хапнем нещо — предложи той. — Конете се нуждаят от почивка, а ние можем да поспим малко преди да продължим. Но нека да се отбием от пътя, все пак. Вече се съмва.

Тръгнаха покрай един ручей и след стотина метра стигнаха до малко сечище, заобиколено от къпини и изгорени клони.

— Мястото изглежда подходящо — реши Белгарат.

— Не съвсем — възрази Силк и посочи един огромен камък в центъра на сечището. По него тъмнееха засъхнали грозни петна.

— За нашите цели е подходящо — отговори старецът. — Хората избягват жертвениците на Торак, а ние искаме да сме самички, нали?

Слязоха от конете и Белгарат започна да се рови за хляб и храна в дисагите. Гарион беше в странно настроение, погълнат от мисли. Беше изморен и замаян. Мина през тревата и отиде до изцапания с кървави петна жертвеник. Вгледа се внимателно. Очите му отбелязваха всеки детайл. Потъмнелият камък стоеше в средата на сечището, без да хвърля сянка в бледата утринна светлина. Беше стар жертвеник и напоследък не беше използван. Петната, попили в шуплите на скалата, бяха почернели от годините, скелетите по земята бяха почти потънали в пръстта и бяха покрити със зелен мъх. Забързан паяк се шмугна в празното око на един череп, сякаш търсеше спасение в тъмната сводеста кухина. Много от скелетите бяха счупени, виждаха се следи от малки остри зъби на горски животни, които се бяха хранили с мъртвите тела. Евтина почерняла сребърна брошка лежеше заплетена в няколко дребни кости, до нея имаше позеленяла месингова тока.