Дейвид Едингс - Последната битка

— Махни се оттам, Гарион — каза Силк с отвращение.

— Като че ли ми помага, като се взирам в тези неща — отговори Гарион спокойно и продължи да изучава жертвеника и скелетите около него. — Отвлича вниманието ми от страха, който изпитвам.

Разкърши рамене и големият меч се размести на гърба му.

— Не мисля, че светът се нуждае от подобни неща. Може би е време някой да направи нещо по този въпрос.

Мъдрите очи на Белгарат се присвиха.

— Вече сме започнали — отбеляза магьосникът. — Хайде да хапнем и да поспим.

Завързаха конете, закусиха набързо и се увиха в одеялата си под храстите в края на сечището. Нито жертвеникът, нито странната решителност, която той породи у него, можаха да попречат на Гарион да заспи веднага.

Събуди го слаб шепнещ глас в ума му. Беше почти обяд. Бързо седна и се огледа, за да открие източника на това смущение, но нито гората, нито ручеят криеха някаква заплаха. Но Белгарат се бе изправил и гледаше един голям ястреб, който кръжеше над тях.

„Какво правиш тук?“

Старият магьосник не говореше високо, просто подхвърли въпроса към небето с подсъзнанието си. Ястребът се спусна към сечището, плесна с криле, за да избегне жертвеника, и кацна на тревата. Погледна Белгарат със свирепите си жълти очи, които проблеснаха и сякаш се замъглиха. Когато блещукането изчезна, се появи уродливият чародеец Белдин. Беше все така дрипав, мръсен и раздразнен като последния път, когато го видя Гарион.

— Само дотук ли успя да стигнеш? — попита той Белгарат остро. — Защо се забави? Отбиваше се във всяка кръчма по пътя, нали?

— Забавихме се малко — отговори Белгарат спокойно.

Белдин продължи да мърмори сърдито.

— Ако продължите да се влачите по този начин, ще стигнете в Ктхол Мишрак чак в края на годината.

— Ще стигнем, Белдин. Прекалено много се безпокоиш.

— Все някой трябва да се притеснява. Знаете, че ви преследват, нали?

— Колко са далеч?

— Около пет левги.

Белгарат сви рамене.

— Това е достатъчно. Ще се откажат, когато стигнем до Моринланд.

— Ами ако не се откажат?

— Да си бил с Поулгара напоследък? — попита Белгарат сухо. — Мислех, че съм се отървал от всичките „ами ако“.

Белдин сви рамене — доста комичен за уродливата му фигура жест.

— Видях я миналата седмица — съобщи той. — Знаеш ли, тя имаше някои интересни планове за вас.

— Дошла е в Долината? — изненада се Белгарат.

— Просто минаваше. Беше с армията на едно червенокосо момиче.

Гарион отметна одеялото си и възкликна:

— С чия армия?

— Какво става там? — попита Белгарат остро.

Белдин се почеса по рошавата коса.

— Така и не разбрах съвсем — призна той. — Всичко, което знам, е, че алорните следват онази малка червенокоса толнедранка. Тя нарича себе си риванска кралица, каквото и да означава това.

— Се’недра? — Гарион не можеше да повярва.

— Преминала е през Арендия като чума — продължи Белдин. — След нея не беше останал и един здрав мъж в кралството. После продължи към Толнедра и докара баща си до припадък. Не знаех, че получава пристъпи.

— Появяват се в рода на Боруните от време на време — каза Белгарат. — Нищо сериозно, но те държат да го запазят в тайна.

— Както и да е — продължи гърбавото човече. — Докато от устата на Ран Боруни излизаше пяна, дъщеря му му открадна легионите. Успя да убеди половината свят да се присъедини към армията й. — Белдин погледна Гарион с насмешка. — Ти си бъдещият й жених, нали?

Гарион кимна безмълвно, защото нямаше доверие на гласа си. Белдин се изкиска.

— Може да ти хрумне да избягаш от това задължение.

— Се’недра? — избърбори Гарион отново.

— Настроението му май се развали — отбеляза Белдин.

— Беше доста напрегнат последните дни и нервите му не са съвсем добре — отговори Белгарат. — Ще се върнеш ли в Долината?

Белдин кимна.

— С близнаците ще се присъединим към Поулгара, когато кампанията започне. Може да има нужда от помощ, ако кролимите я нападнат със сила.

— Кампания? — възкликна Белгарат. — Каква кампания? Казах им просто да вдигнат малко шум. Специално им заръчах да не нападат чужди територии.

— Изглежда, не са те послушали. Алорните не са много сдържани в такива случаи. Очевидно са се събрали и са решили да предприемат нещо. Онзи дебелият изглежда доста интелигентен. Иска да вкара черекската флота в Източно море и да извърши няколко варварщини срещу малореанските кораби. Останалото доста прилича на игра.

— Да не ги остави самички и за миг човек! — развилня се Белгарат. — Как е възможно Поулгара да се поддаде на тази идиотщина?