Дейвид Едингс - Последната битка

„Защото трябва да се кажат. Думата обуславя дадена случка. Ограничава я и я оформя. Без думата случката е почти произволно събитие. Това е целта на това, което наричаш пророчество — да раздели значимата от произволната.“

„Не разбирам.“

„Не съм си и помислял, че ще разбереш, но поне опита. Сега престани да се притесняваш за това. То няма нищо общо с теб.“

Гарион се опита да протестира, но гласът беше изчезнал. Все пак разговорът го накара да се почувства малко по-добре, само малко по-добре. За да се разсее, той дръпна коня си назад до този на Белгарат и попита:

— Какво точно са мориндимите, дядо? Всички говорят за тях, като че ли са ужасно опасни.

— Наистина са опасни — отговори Белгарат. — Но ако си много внимателен, можеш да се вмъкнеш в държавата им.

— Те на страната на Торак ли са?

— Мориндимите не са на ничия страна. Те дори не живеят в нашия свят.

— Това не го разбрах.

— Някога мориндимите са били това, което улгосите са били преди УЛ да приеме да стане техен бог. Имаше няколко групи безбожници и всички се пръснаха в различни посоки. Улгосите отидоха на запад, а мориндимите на север. Други групи отидоха на юг или изток и просто изчезнаха.

— Защо просто не са останали там, където са били?

— Не можеха. Решенията на боговете са нещо като заповед. В крайна сметка, улгосите си намериха бог, но мориндимите не успяха. Условието да съществуват отделно от другите хора все още е в сила. Те живеят в голата равнина отвъд северната територия предимно на малки чергарски групи.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не живеят в един свят с нас?

— Светът е доста ужасно място за мориндима, обсебено от демони място. Те въздигат в култ дяволите и живеят повече в сънища, отколкото в реалността. Обществото им се управлява от мечтатели и заклинатели.

— В действителност няма никакви дяволи, нали? — попита Гарион скептично.

— О, има. Дяволите са много реални.

— Откъде идват те?

Белгарат сви рамене.

— Нямам никаква представа. Въпреки това те съществуват и са ужасно зли. Мориндимите ги контролират чрез заклинания.

— Заклинания? Те различават ли се от това, което правим ние?

— Доста. Ние сме магьосници, поне така ни наричат. Това, което правим, включва Думата и Волята, но това не е единственият начин да се правят разни неща.

— Не те разбирам съвсем.

— Всъщност не е чак толкова сложно, Гарион. Има няколко начина да се намесиш в нормалния ред на нещата. Вордай е вещица. Това, което прави тя, включва използването на духове, обикновено добри, понякога пакостливи, но всъщност не и злонамерени. Заклинателят използва дяволи — зли духове.

— Това опасно ли е?

Белгарат кимна.

— Много опасно. Заклинателите се опитват да контролират демоните със заклинания — магии, заклинателни формули, символи, мистични диаграми, неща от този род. Докато заклинателят не направи грешка, демонът е негов пълен роб и трябва да прави каквото му се казва. Но демонът не иска да бъде роб, затова търси начин да развали заклинанието.

— И какво става, когато успее?

— По принцип поглъща заклинателя на място. Това става доста често. Ако загубиш концентрацията си или призовеш демон, твърде силен за теб, си в голяма беда.

— Какво имаше предвид Белдин, когато каза, че не умееш да боравиш със заклинания? — попита Силк.

— Никога не съм отделял достатъчно време, за да се науча — отговори старият магьосник. — Имах други неща за вършене, пък и заклинанията са опасни и не много надеждни.

— Тогава не ги използвай — предложи Силк.

— Не съм имал подобни намерения. Обикновено заплахата от заклинанието е достатъчна, за да държи мориндимите на разстояние. Истинските сблъсъци са твърде редки.

— Мога да си го представя.

— След като стигнем там, ще се дегизираме. Има някои белези и символи, които ще накарат мориндимите да ни избягват.

— Звучи обнадеждаващо.

— Но първо трябва да се доберем дотам — подчерта старият мъж. — Да ускорим малко ход. Чака ни още дълъг път.

Той смуши коня си и го подкара в галоп.

Яздиха усилено през по-голямата част от седмицата, като непрекъснато се движеха на север и избягваха селищата, пръснати из надракската гора. Гарион забеляза, че нощите стават все по-кратки. Когато достигнаха предпланините на северната територия, почти през цялото денонощие бе светло. Вечерите и утрините се сливаха в няколко часа озарен от светлина здрач, после слънцето се потапяше под хоризонта, за да изгрее отново с пълна сила.