Дейвид Едингс - Последната битка

— Не съм много сигурен — измърмори Белгарат. — Аз ще бъда заклинателят на Гарион. Ще нося жезъл с рогат череп, това ще накара повечето мориндими да ни избягват.

— Повечето? — попита Силк бързо.

— Смята се за лош навик да се спречкваш с търсач, но се случва от време на време.

Старият мъж огледа критично татуировките на Гарион.

— Добри са — каза той и се обърна към Силк с перото в ръка.

Когато приключиха с подготовката, тримата бяха неузнаваеми. Лицата им приличаха на грозни дяволски маски, а необлечените части на телата им бяха покрити със символи, изрисувани с черно мастило. Носеха направени от кожи ризи, а на вратовете им висяха огърлици от кости.

Белгарат се спусна до долината под пещерата, за да търси нещо. Не му отне много време да открие онова, от което се нуждаеше. Докато Гарион гледаше с отвращение, старият мъж оскверни един човешки гроб, изкопа един череп и внимателно го изчисти от пръстта.

— Ще ни трябват рога на елен — каза той на Гарион. — Не много големи.

Той приклекна и започна да търка черепа със сух пясък. Изглеждаше направо свирепо, облечен в кожи, с татуировки по всички видими части на тялото.

Сред високата трева имаше много избелели от времето рога, по тези места елените сменяха рогата си всяка зима. Гарион взе няколко и се върна при пещерата. Дядо му тъкмо пробиваше дупки на черепа. Той критично изучи рогата, които беше донесъл Гарион, избра един чифт и го набучи в дупките. Стържещият звук накара Гарион да настръхне.

— Как ти се струва? — попита Белгарат, като изправи рогатия череп.

— Доста уродливо. — Гарион потръпна.

— Точно това ни трябва — отвърна старецът, набучи черепа на върха на дълъг жезъл, украсен с няколко пера, и се изправи.

— Да събираме багажа и да тръгваме.

Поеха през високата до кръста трева. Слънцето полека се спускаше над хоризонта, после потъна зад него. Миризмата на суровите кожи, които Силк беше пришил към облеклото им, не беше много приятна. Гарион се опитваше да не гледа отвратителния череп, който увенчаваше жезъла на Белгарат.

— Наблюдават ни — подхвърли Силк изведнъж.

— Естествено — отговори Белгарат. — Продължавайте да яздите.

Първата им среща с мориндимите беше точно по изгрев слънце. Бяха спрели на стръмния песъчлив бряг на криволичещ поток, за да напоят конете, когато десетина ездачи, облечени в кожи и с татуирани лица, спряха на отсрещния бряг. Не говореха, но се взираха строго в отличителните белези, които Белгарат така старателно беше изрисувал. След малко обърнаха конете и си тръгнаха. После един от тях се върна в галоп — носеше вързоп, увит в лисича кожа. Спря, пусна вързопа на брега на потока и отново потегли, без да се обръща.

— Какво стана? — попита Гарион.

— Вързопът е нещо като подарък — отговори Белгарат. — Дар за дяволите, които евентуално ни придружават. Иди го вземи.

— Какво има в него?

— Разни неща. На твое място не бих го отворил. Забравяш, че не трябва да говориш.

— Няма никой наоколо — отвърна Гарион, като се озърна, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Не бъди толкова сигурен — отговори старецът. — Може да са се скрили в тревата. Иди вземи подаръка и да продължим. Държаха се достатъчно учтиво, но ще са много по-щастливи, ако отведем нашите дяволи от тяхната територия.

Яздеха през голата равнина, съпровождани от рояци мухи, привлечени от миризмата на нещавеното им кожено облекло.

Следващата им среща с мориндимите, няколко дни по-късно, не беше толкова приятна. Бяха стигнали до хълмиста местност. Сред тревата се издигаха огромни обли бели камъни, рунтави диви говеда с големи рога пасяха кротко наоколо. Беше облачно, така че краткотрайният здрач, който обозначаваше преминаването от един ден в друг, остана почти незабележим. Тримата тъкмо се спускаха по не много стръмния склон към голямо езеро, което приличаше на огромен тънък лист олово под облачното небе, когато изведнъж от високата трева изскочиха татуирани войни, облечени в кожи, с дълги копия и къси лъкове, направени от кост.

Гарион рязко дръпна юздите на коня си и погледна Белгарат.

— Просто ги гледай право в очите — каза тихо дядо му. — И помни, че не ти е разрешено да говориш.

— Идват още — каза кратко Силк, като вдигна брадичка към билото на съседния хълм, откъдето слизаха още десетина мориндими, възседнали изрисувани коне.

— Аз ще говоря с тях — каза Белгарат.

— Изобщо не възразявам.

Човекът, който водеше групата ездачи, беше по-плещест от останалите и черната татуировка на лицето му беше очертана с червено и синьо, което го отличаваше като виден мъж в клана му и правеше дяволската маска на лицето му страшна. Носеше дълга тояга, украсена със странни символи и инкрустирана с цял ред остри зъби от различни животни. Начинът, по който я носеше, показваше, че тя е по-скоро символ на власт, отколкото оръжие. Яздеше без седло, само с един ремък за юзда. Спря коня си на трийсетина метра от тримата и рязко попита: