Дейвид Едингс - Последната битка

Като се опитваше да запази достойнство, вождът внимателно отстъпи и се отдалечи от двамата мърморещи старци.

На двайсетина метра вляво от двамата заклинатели, над един огромен камък, се появи блещукащо вълнение. Движението привлече вниманието на Гарион и той се вгледа изненадано натам. Блещукането стана по-ясно: сякаш парчета от дъгата се вляха в него като премигваха, прииждаха като вълни, като разноцветни пламъци, надигащи се от невидим огън. Докато Гарион с изумление наблюдаваше, се появи второ блещукане — надигаше се вдясно от високата трева. То също започна да привлича различни цветове. Докато се взираше първо в едното, а след това в другото, Гарион видя или си по-скоро си представи, че вижда очертания, които започват да изплуват в центъра на всяко вълнение. Отначало очертанията бяха безформени, променящи се, просто искрящи цветове, които проблясваха в блещукащия въздух. След това, очевидно достигнали определена точка, очертанията се възпламениха и две извисяващи се фигури застанаха лице в лице, като ръмжаха и се гледаха с безумна омраза. И двете бяха огромни, с необятни рамене. Кожите им бяха разноцветни, в различни нюанси, които преминаваха през тях на талази.

Фигурата, която стоеше в тревата, имаше трето око, което гледаше злобно между другите две, огромните й предни крайници завършваха с ръце със седем хищно извити нокътя. Стърчащата муцуна на съществото зейна широко, разкривайки остри като игли зъби, и то изрева оглушително. В рева му имаше омраза и хищен глад.

Другото същество стоеше превито до камъка. Имаше огромни рамене и дълги люспести ръце, които се извиваха във всички посоки като змии. Всяка от тях завършваше с широко разперена лапа с много нокти. Два чифта очи, разположени един над друг, гледаха обезумяло изпод големите вежди и муцуната, в която имаше истинска гора от зъби. Чудовището вдигна ужасното си лице и изрева, от устата му потече лигава пяна.

Дори само като се вглеждаха едно в друго, двете чудовища преживяваха мъчителна вътрешна борба. Кожите им се набръчкаха, огромни движещи се подутини се появиха на странни места по гърдите и лицата им. Гарион изпита странното чувство, че вътре в тях има нещо съвсем различно и може би дори по-лошо. Двата дявола с ръмжене напредваха един към друг, но независимо от очевидната им готовност да се бият, изглеждаха почти принудени, подтикнати насила към тази борба. Като че ли бяха обзети от ужасно двоумене. Уродливите им глави рязко се въртяха, те ту се гледаха един друг и ръмжаха, ту гледаха заклинателите, които ги контролираха. Доколкото Гарион разбираше, тази неохота идваше от дълбините на натурата на всеки дявол. Това беше поробване, чуждата заповед на някой, когото те мразеха. Веригите на заклинанието и магичната формула, с които Белгарат и мориндимът с белите плитки бяха завързали чудовищата, за тях бяха непоносима агония, която се долавяше в ръмженето им.

Белгарат ругаеше. Капчици пот се стичаха по боядисаното му лице. Магичните формули, които държаха дявола Агринжа, се сипеха от устата му. И най-малката неувереност на всяка от думите или образа, който беше сформирал в ума си, щеше да сломи властта над чудовището, което беше призовал, и то щеше да се нахвърли срещу него.

Съществата, които сякаш се опитваха да се саморазкъсат отвътре, се приближиха едно към друго и започнаха да се бият. Хапеха се и се дращеха, късаха парчета люспеста плът с ужасните си челюсти. Земята под краката им трепереше.

Изумен и уплашен, Гарион наблюдаваше дивата борба. Забеляза обаче една странна разлика. От раните на Агринжа течеше кръв, странна, тъмна кръв, тъмночерена, почти черна. Хоржа обаче не кървеше. Плътта, откъсната от предните му крайници и рамене, беше като парчета дърво. Заклинателят с белите плитки също забеляза разликата и изведнъж в очите му се появи ужас. Гласът му стана писклив и той отчаяно закрещя магически формули на Хоржа — бореше се да задържи дявола под контрола си. Движещите се подутини под кожата на Хоржа станаха по-големи, по-подвижни. Огромният дявол пусна Агринжа и се изправи. Гърдите му се надигаха, в очите му гореше надежда.

Мъжът с белите плитки се разтрепери. Магическите формули, които валяха от устата му, бяха колебливи. Изведнъж някаква почти непроизносима дума заплете езика му. Отчаяно той опита отново, после още веднъж, но се запъна и не можа да продължи.

С триумфален рев дяволът Хоржа се изправи и сякаш избухна. Парчета люспеста кожа се разхвърчаха във всички посоки, когато чудовището се освободи от илюзията, която го беше ограничила. Имаше две големи ръце и почти човешко лице, увенчано с извити рога с върхове като игли. Вместо крака имаше копита. Синкавата му кожа се разложи. То се обърна бавно и пламтящите му очи се впериха в заклинателя.