Дейвид Едингс - Последната битка

— На север.

— Колко има още?

— Не знам. Мина доста време и не съм съвсем сигурен къде се намираме.

— Не може да се каже, че си най-добрият водач, приятелю — оплака се Силк.

— Не можеш да имаш всичко.

След два дни стигнаха до моста и Гарион се вгледа изненадано в него. Всъщност съвсем не беше това, което беше очаквал. Представляваше дълга редица от кръгли, бели, изгладени от вълните камъни, които стърчаха над тъмната вода и водеха към някакво тъмно петно на хоризонта. Вятърът духаше от север и довяваше остър хлад и мирис на полярен лед. Около камъните съскаше бяла пяна.

— Как ще минем по това? — отбеляза Силк.

— Ще изчакаме най-ниската точка на отлива — обясни Белгарат. — Тогава повечето рифове са извън водата.

— Повечето?

— Е, от време на време ще трябва да се поизмокрим. Хайде сега да махнем тези кожи от дрехите си. Хем ще си намерим работа, докато чакаме отлива, пък и започнаха да понамирисват.

Стъмни се и здрачът сякаш беше по-дълъг, отколкото преди седмица.

— Лятото свършва — отбеляза Белгарат, като оглеждаше камъните, които постепенно се подаваха в здрача от оттеглящата се вода.

— Колко още ще чакаме? — попита Силк.

— Около час.

Зачакаха. Вятърът гънеше високата трева над брега. Накрая Белгарат се изправи и кратко каза:

— Да вървим. Дръжте здраво конете. Камъните са хлъзгави, така че внимавайте как стъпвате.

Пътеката между първите два камъка не беше чак толкова лоша, но щом се отдалечиха от брега, вятърът се усили. Силните пръски на вълните ги мокреха, водата се въртеше в краката им и ги теглеше навътре. Беше леденостудена.

— Ще можем ли да минем преди прилива? — провикна се Силк.

— Не — отвърна Белгарат. — Ще изчакаме следващия отлив на върха на една от по-големите скали.

— Доста неприятно.

— Не чак толкова неприятно, колкото да плуваш.

Бяха изминали половината път, когато стана очевидно, че приливът се връща. Вълните се разбиваха в камъните по-често и една по-силна струя подкоси краката на коня на Гарион. Той задърпа юздите на уплашеното животно, докато копитата на коня не стъпиха несигурно върху лигавата повърхност на скалата.

— По-добре да потърсим място, където да спрем, дядо — изкрещя той, надвиквайки шума на вълните. — Много скоро ще сме потънали до шия.

— Още два острова — викна Белгарат. — Има един по-голям напред.

Последната част на пътя беше напълно залята и Гарион потръпна, когато стъпи в ледената вода. Пяната на разбиващите се вълни не позволяваше да се види дъното. Той се придвижваше опипом, като търсеше невидимата пътека с вкочанени крака. Огромна вълна се издигна чак до мишниците му и го повлече.

Но след малко най-лошото мина. Продължиха напред — водата стигаше само до глезените им — и след няколко минути се качиха на огромна бяла скала. Гарион отдъхна с облекчение — вече бяха в безопасност. Вятърът го смразяваше до кости, дрехите му бяха мокри, но поне не бяха във водата.

По-късно, докато седяха скупчени на завет от едната страна на скалата, Гарион погледна над бурното тъмно море към ниската неприветлива брегова линия, която се простираше пред тях. Бреговете, също като мориндимските, бяха от тъмни пясъци и невисоки хълмове, а над тях бе надвиснал огромен сив облак. Нямаше признаци на живот. В очертанията на земята се долавяше скрита заплаха.

— Това ли е? — попита Гарион с притихнал глас.

Лицето на Белгарат беше неразгадаемо. Той впери поглед в отсрещния бряг и каза:

— Да. Това е Малореа.

Първата грешка на кралица Ислена беше короната.

Тежеше много и й причиняваше главоболие. Решението й да я носи дойде от чувство на несигурност. Брадатите войни в тронната зала на Анхег я плашеха и тя почувства нуждата от видим символ на властта си. Сега се страхуваше да се появи без нея. С всеки изминат ден я слагаше с по-малко желание и влизаше в приемната зала с по-малка увереност.

Тъжната истина беше, че кралица Ислена изобщо не беше подготвена да управлява. До деня, в който, облечена в кралско пурпурно кадифе и със златната корона на главата, тя влезе в сводестата тронна зала на Вал Алорн, за да съобщи, че в отсъствието на съпруга си тя ще управлява кралството, Ислена не можеше да вземе най-обикновени решения като това коя рокля да облече и как да стъкми косата си. Сега всеки път, когато й се налагаше да направи избор, съдбата на череките висеше на косъм.

Войните се разтакаваха около огромното огнище, наливаха се с бира и изобщо не й помагаха. Всеки път, когато влезеше в тронната зала, разговорите спираха и мъжете проследяваха с поглед пътя й до трона с висящото знаме, но лицата им не издаваха истинските им чувства. Съвсем нелогично тя стигна до извода, че целият проблем е в брадите им. Възможно ли беше да разбере какво си мисли един мъж, обрасъл до уши в косми? Само бързата намеса на лейди Мерел, равнодушната руса съпруга на граф Трелхайм, беше спряла заповедта за всенародно обръсване.