Дейвид Едингс - Последната битка

— Ваше величество.

— Скъпи граф Брадор — каза фамилиарно кралица Лайла, като си придаде най-безпомощното и нехайно изражение, на което беше способна. — Моля, седнете. Сигурна съм, че достатъчно добре се познаваме, така че предлагам да прескочим досадните формалности.

После се отпусна на един стол и започна да си вее с ветрилото.

— Стопли се, нали?

— Летата са приятни тук в Сендария, ваше величество — отговори графът и също седна. — Между другото, дали имахте възможност да обмислите предложенията, които направих при последната ни среща?

Кралица Лайла го погледна слисано.

— Какви предложения, граф Брадор? — После се усмихна безпомощно и продължи: — Моля да ме извините, но изглежда, тези дни съм съвсем разсеяна. Има толкова много неща, за които трябва да мисля. Направо се чудя как съпругът ми успява да поддържа нещата в ред.

— Обсъждахме администрацията на пристанището в Камаар, ваше величество — напомни й графът.

— Така ли? — Кралицата го изгледа стъписано, с пълно неразбиране, като тайно се наслаждаваше на раздразнението, което премина по лицето му.

Това беше най-приятното й развлечение. Като се преструваше, че е забравила всичките предишни разговори, тя го принуждаваше да започва всеки път отначало. Знаеше, че стратегията на графа се състои в постепенно надграждане на идеята при всяка среща, така че нейната престорена разсеяност напълно проваляше плановете му.

— И какво ни доведе до тази скучна тема? — добави тя.

— Сигурно ваше величество си спомня — протестира графът с леко раздразнение. — Толнедранският търговски кораб „Звездата на Тол Хорб“ стоя закотвен седмица и половина в пристанището преди да му намерят място за разтоварване. Това забавяне ни струваше цяло състояние.

— Доста е напрегнато тези дни — въздъхна кралицата на Сендария. — Разбирате ли, това е недостиг на работна ръка. Всеки, който не е на война, е зает с превоза на запаси за армията. Въпреки това ще изпратя строго мъмрене до пристанищните власти. Има ли нещо друго, граф Брадор?

Брадор се изкашля и каза:

— Ваше величество вече изпрати едно мъмрене.

— Така ли? — престори се на учудена кралица Лайла. — Чудесно. Тогава всичко е наред, нали? И сега сте се отбили, за да ми благодарите? — Тя се усмихна палаво. — Безкрайно учтиво от ваша страна.

Тя се наведе да сложи импулсивно ръка върху китката му и нарочно събори навития пергамент, който той държеше.

— Колко съм несръчна! — възкликна тя и се наведе бързо, преди той да успее да си го вземе.

После се отпусна на стола си и почна да потупва разсеяно бузата си с пергамента, сякаш бе забравила за какво говорят.

— Всъщност, ваше величество, обсъжданията ни някак преминаха извън вашето известие към пристанищните власти — каза Брадор, като — нервно гледаше пергамента, който така сръчно му беше отнела. — Може би си спомняте, че предложих нашата помощ при управлението на пристанището. Вярвам, ще се съгласите, че една такава помощ може да се окаже от полза при липсата на работна ръка, както ваше величество току-що спомена.

— Каква прекрасна идея! — възкликна Лайла и заудря облегалките на стола с пълничките си юмручета в пристъп на див ентусиазъм. При този предварително уговорен сигнал две от по-малките й деца влетяха в стаята, като спореха високо.

— Майко! — изписка отчаяно принцеса Гелда. — Ферни ми открадна червената панделка!

— Не съм я откраднала! — отрече гордо принцеса Ферни. — Тя ми я даде за синята огърлица.

— Не съм! — озъби се Гелда.

— Даде ми я! — отвърна Ферна.

— Деца, деца — скара им се Лайла. — Не виждате ли, че мама е заета? Какво ще си помисли уважаемият граф?

— Но тя я открадна, майко! — запротестира Гелда. — Тя открадна червената ми панделка.

— Не съм! — каза Ферна и злобно се изплези на сестра си.

Подир тях се домъкна и малкият принц Мелдиг, ококорил любопитно големите си очи. Той беше най-малкото дете на кралица Лайла. В едната си ръка принцът държеше бурканче с конфитюр, а лицето му беше обилно омазано със съдържанието.

— О, това е просто невъзможно! — възкликна Лайла и бързо скочи. — Момичета, нали трябваше да го наглеждате.

Тя се засуети около оплескания с конфитюр принц, като смачка пергамента, който държеше, и започна да бърше лицето му с него. Изведнъж спря и сякаш внезапно осъзнала какво прави, възкликна:

— О, боже! Нещо важно ли беше, граф Брадор? — Обърна се към толнедранеца и му протегна намачкания, лепкав документ.