Дейвид Едингс - Последната битка

— Беше трудно време, кралице моя — отговори Сади искрено. — За всички нас.

— Знаеш ли, Поулгара беше права — продължи тя със същото смразяващо съскане. — Магията ме направи безчувствена. Мисля, че така е по-добре: никакви страсти, никакви копнежи, никакви страхове.

Тя се обърна отново към огледалото.

— Можеш да си вървиш, Сади.

Той стана и тръгна към вратата.

— О, Сади.

— Да, кралице моя?

— Ако съм ти причинила някакви неприятности преди, съжалявам.

Той се вгледа в нея.

— Не много, разбира се, само малко.

После се обърна отново към отражението си.

Когато затвори вратата, Сади се разтрепери. После отиде в кабинета си и прати да повикат Айсус. Дрипавият едноок наемник изглеждаше притеснен и угрижен.

— Влез, Айсус — каза Сади спокойно.

— Надявам се, че не таиш лоши чувства към мен, Сади — каза Айсус нервно и се огледа, за да се увери, че са сами. — Знаеш, че в това няма нищо лично.

— Всичко е наред, Айсус — увери го Сади. — Просто си направил онова, за което ти се плаща.

— Как разбра толкова бързо? — попита Айсус с определено професионално любопитство. — Повечето хора разбират, че са отровени, едва когато е твърде късно за противоотрова.

— Отварата ти има лек остатъчен вкус на лимон — отговори Сади. — Тренирал съм да го разпознавам.

— Аха — каза Айсус. — Трябва да поработя върху това. Иначе е много добра отрова.

— Отлична отрова, Айсус — съгласи се Сади. — Това ни довежда до причината, поради която те извиках. Има един човек, от когото искам да се освободя.

Окото на Айсус проблесна и той потърка ръце.

— Обичайният хонорар?

— Естествено.

— Кой е той?

— Мургският посланик.

Лицето на Айсус за момент помръкна.

— Трудно ще се добера до него — каза той и се почеса по четинестото теме.

— Ще намериш начин. На теб имам най-голямо доверие.

— Аз съм най-добрият — съгласи се Айсус без следа от фалшива скромност.

— Посланикът ме притиска с определени преговори, които трябва да отложа — продължи Сади. — Внезапната му смърт трябва да забави нещата за малко.

— Не си длъжен да ми обясняваш, Сади — каза му Айсус. — Нямам нужда да зная защо искаш да бъде убит.

— Но трябва да знаеш как. Поради други причини. Бих искал да изглежда съвсем естествено. Можеш ли да направиш така, че той и двама-трима от семейството му да бъдат повалени от треска? Имаш ли нещо подходящо?

Айсус се намръщи.

— Малко е несигурно. Подобно нещо може да се изплъзне от контрол. Възможно е да заразим цялата околност.

Сади сви рамене.

— Понякога човек трябва да прави жертви. Можеш ли да го направиш?

Айсус кимна сериозно.

— Действай тогава, а аз ще подготвя съболезнователно писмо до крал Таур Ургас.

Кралица Силар седеше на тъкачния стан в голямата зала на алгарската крепост и си тананикаше тихо, докато пръстите й прекарваха совалката напред-назад с монотонен, тракащ звук. Слънчевата светлина струеше от широките прозорци и изпълваше голямата широка зала със златиста светлина. Крал Чо-Хаг и Хетар бяха извън Крепостта — приготвяха голямо укрепление за армията на алорните, арендите, сендарите и толнедранците, които се приближаваха от запад. Въпреки че беше в границите на кралството, Чо-Хаг формално прехвърли властта на съпругата си, като изтръгна обет за подкрепа от страна на вождовете на всички кланове.

Кралицата на Алгария беше тиха жена и спокойното й лице почти не издаваше чувствата й. Беше прекарала целия си живот на заден план, често толкова ненатрапчиво, че хората дори забравяха, че съществува. Въпреки това тя беше държала ушите и очите си отворени. Още повече, че сакатият й съпруг й се беше доверявал. Тихата тъмнокоса кралица много добре знаеше какво става.

Елвар, първожрецът на Алгария, стоеше наперено в бялата си роба и четеше поредица внимателно подготвени прокламации, които целяха да прехвърлят цялата власт в ръцете му. Тонът му беше снизходителен — той просто разясняваше на кралица Силар значението на документите.

— Това ли е всичко? — попита тя, когато той свърши.

— Всъщност така е най-добре, ваше величество — каза й той надменно. — Целият свят знае, че жените не могат да управляват. Да изпратя ли за перо и мастило?

— Не още, Елвар — отговори тя спокойно, без да вдига ръце от тъкачния стан.

— Но…

— Знаеш ли, сетих се нещо — каза тя и го погледна право в очите. — Ти си върховният жрец на Белар в Алгария, но никога не си излизал от Крепостта. Не е ли странно?